Архив на категория: Любов
Островни дневници 5
и някои неща за първи път
Това лято всичко е различно. Но нима има изненадани? Това лято, както всяко лято – всичко е различно. И далеч не само заради ситуацията с ковид. Просто сега вече става очевидно и невъзможно да си затваряме очите за простите факти. Идеята, че нещо ще се повтори по същия начин, както преднишният път е просто това – една идея. И тя никога не пасва на реалността. “Не стъпваш два пъти в една и съща река”, казват мъдрите хора. И ти и реката се променяте. Неминуемо, неизбежно и неумолимо.
Първото лято, в което живота ни предоставя един невероятен четиримесечен ритрийт. Всички възможности за друго са нежно, но сигурно отрязани.
11
Времето би казало:
„11 години са толкова много“
Сърцето не може да брои.
„Години ли – казва то. Какво е това?“
Алики
Така както го видях aз
Точно когато си помислиш, че по-хубаво няма как да стане – живота вземе, че ти покаже как отново грешиш. Как от Лименария се озовахме в Алики – може би едно от най-красивите места на о-в Тасос.
За първи път видях Алики преди пет години когато започна и първото ни лято тук. Бяхме жадни да изследваме всичко, което може да се изследва и около седмица по цял ден обикаляхме острова. Още когато спряхме колата на пътя над Алики, дъхът ми спря. Цвета на водата в залива (по-точно единия от заливите) прелива от синьо-зелено, изумрудено, кристално ясна и чиста. Спускайки се пеша по каменното пътче в захлас попивах маслиновите дръвчета и олеандрите. С изненада видяхме, че Алики е кацнал по средата между два изключително красиви залива.
Когато на единия е ветровито, на другия е тихо. И обратното. Единия залив е по-пренаселен и това е разбираемо заради пясъка на плажа и в морето. На другия е по-спокойно и дори в най-натоварените дни през юли и август там има шепа хора, които бягат от шума на таверните и хорската глъч.
По средата между двата залива се намира прекрасен малък парк, наситен с исторически находки от римски времена. В ранните утрини или късно привечер паркчето и хълма над него станаха мое любимо място за разходка. От която и страна да се движа, отстрани винаги е морето. Невероятна красота.
На Алики няма хотели, а само няколко къщи за гости, които имат почти постоянна заетост. Има и съвсем малко местни живеещи там, или поне през лятото.
Къщичките на Алики са емблематични и може би са едно от най-красивите неща там. Малки, бели, китни, автентични рибарски къщички, пълни с цветя, зеленина, маслинови, смокинови, лимонови дръвчета, но което е по-важно пълни с дух и емоция. Потънали е едно безвремие, в което на практика осъзнаваш, че нямаш нужда от кой знае какво.
Няма да забравя първият път когато се разхождахме на път за плажчето, минавайки покрай една от тях, не можех да скрия удивлението си. Гледах цъфналите огромни храсти с червени мушката, цикламеното хартиено цвете (Бугенвилея), дървените капаци на прозорците, потъналия в зеленина двор и си казвах:
“Боже, колко е красиво! Колко е истинско. Съвсем простичко и обикновено и в същото време абсолютно необикновено. Кой ли живее тук, в тази малка, сладка къщичка? Какви невероятни щастливци трябва да са тези хора”…
Е, пет години по-късно живота поднесе преживяване, което ако бях очаквала или настоявала да имам – никога нямаше да се случи. Наши близки приятели се настаниха за цялото лято точно в тази къщичка.
Бяла спретната къщурка със смокиново дърво отпред 
Прекарахме с тях там цяла седмица и почувствах и видях Алики, така както никога не го бях виждала досега. Натурално, без маска и грим. Оказа се по-хубаво отколкото можех да си представя. Морето е на буквално няколко крачки, вечер се чува ту от единия залив, ту от другия.
Вътре къщичката е също толкова прелестна, изцяло от дърво и камък. Дървените греди на тавана, каменния под и белите стени дават усещане за покой, семплите мебели и изобщо простота в нея е толкова очевидна. На практика има всичко, от което имаш нужда. И нищо повече. Нищо прекалено, нищо кой знае колко изискано. Но толкова достатъчно. И прохладно като в пещера. (е, за всеки случай има и климатик:-)
През деня на Алики обикновено има туристи, много хора идват пленени от кристалната вода и пясъчния плаж, всички до един (или с много малки изключения) се спират пред къщичката, снимат, ахкат, усмихват се. Точно както аз преди 5 години. Този път ние сме от другата страна и на въпроса “Can we make a photo? It’s so beautiful!”, отговаряме: Sure, no problem”.
Eдна дама се спря и ми каза:
“Това място не пасва на нито една звезда от нито един хотел. Всъщност да си тук няма цена”.
Колко права е само…
Въпреки почти неспирния туристически поток, който минава покрай къщата можеш да се усамотиш за следобедна дрямка, а пък вечер когато всички от плажа си тръгнат настава истинската идилия.
Първата нощ не успях да спя от вълнение. Стихналата къщурка ни беше приютила и сякаш шепнеше…”Добре дошли, добре дошли.”
И макар сърцето ми да е в Лименария, част от мен остана на Алики. Остана там да се гмурка в синьо-зелената вода, да броди из хълмчето привечер и да слуша напевната песен на цикадите под звездите.
Безкрайно благодарна съм на нашите приятели, на съдбата, на живота, на цялата тази незнайна сила, която движи всичко в една тотална синхроничност, в която синхроничност ние, малките човечета сме придобили някак идеята че правим нещата. Ние само привидно си мислим, че правим нещата. Истината е, че когато се поместим от картинката, тя блесва с цялата си прелест. Такава, каквато винаги е била.
Три години блог
Този път за разлика от предишния успях да платя домейна буквално дни преди да го спрат. Моето местенце, моят мир, второто ми дете навършва три 😊 Осланяйки се на думите на мъдреците – около третата година в невинното крехко същество запoчва да се обособяват първите наченки на его. Формира се личността, която под натиска на родители, учители и обкръжаваща среда започва да се надгражда . Вкореняват се първите страхове и обусловености, идват първите искам – не искам, харесвам и не харесвам, започва да расте усещането „аз“ и „другите“. Колелото на живота се завърта и …от тук вече всеки почва да пише “своята история”. След тази кратна метафора, продължавам по същество.
Десет
Имах идея да направим нещо „wow“, за да отбележим десетте години заедно, но както често се оказва идеите не са това, което бяха. Затова реших да заложа на единственото сигурно и да опиша това, което е живо в момента. А то е нищо друго освен любов, идваща по различен начин, под различна форма, в различно време и обстоятелство. Но точно както златото си остава злато, независимо от това каква форма временно приеме, любовта си остава любов. Само експресията й е привидно различна.
In #DiVino veritas
DiVino Taste 2018 и моите 3+1 причини да съм част от него.
“In vino veritas” казал народа и после добавил “in aqua sanitas”*, но това са подробности. Открих необятния свят на виното ведно с любовта преди около 9 години. Подозирам, че вървят ръка за ръка. В началото започнах плахо, после някоя и друга книжка, тук курс, там майсторски клас. И не малко практика, разбира се.
Девет
Един ден, когато вече започна да забравям – ще помоля някой от внуците да отвори блога и да ми прочете нещо. За любовта.
И тогава ще чуя това:
Творческа криза… или не точно.
Време е. След повече от два месеца прекъсване е време за споделяне. За нова публикация, за нов пост, както се казва.
Четох някъде, че всеки пишещ (същото може да се каже и за рисуващ, пеещ, изобщо всеки творящ) е спохождан от творческа криза. Понякога идва веднъж, но затова пък завинаги. Понякога идва за малко и както е дошла, така си и отива. Трае различно време, при някои кратко, при други по-дългичко. Така наречената творческата криза при мен не дойде изведъж, а постепенно. И не, не защото нямам за какво да пиша. Пътувахме доста в последните месеци, имам интересни неща за споделяне и разказване, но не е това, което искам да споделям. И понеже обещах на вас и най-вече на себе си да бъда откровена, ще призная – не ми идва отвътре да пиша за тривиалното. Просто сега тези неща ми се струват маловажни и някак далечни. След онова пътуване в Лисабон и срещата с Муджи, обичайните неща, за които пиша вече не вълнуват душата ми. Отне ми два месеца, за да го разбера. Научих се да слушам вътрешния си глас и колкото повече го слушам, толкова по-ясен става той. Продължете да четете Творческа криза… или не точно.