12 | Luchana's life

Или „Любов по време на холера“*

Защо се оженихме?

Как така го решихме след 12 години заедно?

+ разни неща по организацията на едно скромно сватбено тържество в условията на пандемия.

Идеята за това стои от много време. Има-няма десетина години. Поради редица причини тази идея не се осъществи досега. Или казано по друг начин – сега и нито ден по-рано и нито ден по-късно. Просто сега беше момента за това. Някак този момент съвпадна с ковид ситуацията, но няма какво да застане на пътя, на нещо, което така или иначе е предопределено да се случи. Дори пандемия 🙂 Нито дори неяснотата дали изобщо ще може да се състои, нито маски на самата церемония, нито шеговити въпроси: „За какво ви е? На тези години хората мислят за развод, вие за сватба.“

Да организираш сватбено тържество при тези обстоятелства крие известни рискове. Но който го е страх от мечки – да не ходи в гората. Риск винаги има и е доста наивно да смяташ, че е възможно да предвидиш всичко.

Започнахме от датата. Както каза нашата кума „Ами хайде като имате дата, да отидем в ритуалната зала и да а запазим“. Веднъж направили това – oстаналото нямаше избор, освен просто да се случи. Имаше известна символика в избора на датата. Романтични души сме, особено аз. На 2-ри октомври преди 12 години Любо ме изненада с билети за концерт на Сезария Евора. Това беше началото на нашата love story. Случайно или не 2-ри октомври 2021 се падна в събота. И така.

Последваха поканите. Любо се зае с дизайна, аз с текста. Сложих го в рима и на шега на майтап в един ден ги изпратихме. Имаше изненадани, всички до един приятно.

Списъкa с гостите претърпява известна промяна в годините. И това е съвсем ОК. Обратното не би било. Освен най-близките, които цифром и словом наброяват 20-тина – добавихме още толкова и малко повече приятели. И така нашето сватбено тържество закръгли 45. Много ли е, малко ли е – не знам. Знам само, че атмосферата беше непринудена и интимна.

Последва въпроса „Къде?“ Няма да крия – помечтах си как се женим на брега на морето, на любимия плаж, на любимия ни остров, боси, диви и щастливи. Но да мечтаеш е едно, да погледнеш трезво реалността малко по-различно. Логистиката се оказа по-сложна. А и в крайна сметка това тържество не е само за нас, а за всички хора, които обичаме.

Остана да изберем локацията. Отпадна идеята за тържество на открито. Началото на октомври е все пак. Може да става, но може и да не. Затова заложихме на сигурното. Както се оказа последствие в края на септември се заредиха едни хладни, мрачни дни, но учудващо сутринта на сватбения ден слънцето блесна през облаците и сякаш намигна: „Няма страшно, всичко всичко е наред. Всичко винаги е било наред.“

Локацията. Не знам дали казах, че имаме страхотни приятели. Късмет е да си обграден с такива хора. И мястото някак отново случайно се оказа свързано с едни от тях и излезе напред пред различните варианти за ресторант. Някак учудващо въпросната събота се оказа свободно. Което почти не се случва.

Тhe street беше мястото за купона. Тhe street е зала за събития, направена с много желание и любов от нежната половинка на наши приятели. С две думи – все едно си в ресторант, но сам се погрижил за всичко. От храна и вино. До торта и кафе. Залата е просторна, светла, много красива. Имаше предостатъчно място за танци. Имаше място за всичко.

Храната. Мъдър човек е казал „Важното е да си сит“. Искахме непретенциозна, но добра храна. Нещо вкусно, но и нещо, за което все пак е помислено. И ето изненада – отново приятел. Пзнаваме Ивайло от създаването на Грейп (любимо място). В момента той е в основата на Crisp:i Какво да кажа. Всичко беше адски вкусно.. Чудесно хрумване за предястия, сезонни продукти, прекрасно изпълнение. Беше помислил за всичко, това бе видно с просто око и никой от гостите ни не остана равнодушен.

Организацията. Всичко си спретнахме сам сами. От поканите, цветята, балоните и салфетките, до купуването и виното, поръчване на торта. (беше един път!) Все пак това работим както се казва. Но, но но. Организацията на сватбено тържество е малко по-различна от организацията, на което и да е друго събитие. Колкото и малка да е сватбата има много детайли. Но когато нямаш усещането, че правиш нещо кой знае какво – всичко се случва с радост и без напрежение. Всичко става с лекота.

Традициите. Нямах моминско парти, нито Любо ергенско. Никой не затиска вратата, макар да имаше желаещи. Нямаше идея за специална кола, но такава въпреки всичко имаше – прекрасен ретро автомобил от 1956 година с три бели балона, които отлетяха на път към гражданското. Имахме обаче първи танц, имаше просълзяваща реч на кума, разрязахме ритуално тортата, хвърлих букета и пях народна песен без музикален съпорвод – моята скромна изненада за гостите.

И не че е нашата сватба, но беше много, много хубава 🙂 Емоцията, която преживяхме не може да бъде сложена в думи, а радостта, която бликаше в очите на всички – родители, деца, приятели не може да се сравни с нищо.

Въпроса „Защо?“

има съвсем прост отговор:

„А защо не?“