и някои неща за първи път
Това лято всичко е различно. Но нима има изненадани? Това лято, както всяко лято – всичко е различно. И далеч не само заради ситуацията с ковид. Просто сега вече става очевидно и невъзможно да си затваряме очите за простите факти. Идеята, че нещо ще се повтори по същия начин, както преднишният път е просто това – една идея. И тя никога не пасва на реалността. “Не стъпваш два пъти в една и съща река”, казват мъдрите хора. И ти и реката се променяте. Неминуемо, неизбежно и неумолимо.
Първото лято, в което живота ни предоставя един невероятен четиримесечен ритрийт. Всички възможности за друго са нежно, но сигурно отрязани.
Първото лято, което прекарваме плътно на нашия остров – цели 4 месеца. Пристигаме на 1-ви юни, в момента, в който отварят границите. Заради така създалата се ситуация с вируса, всички планирани работни неща отпадат и на практика нищо не ни задържа, нито пък ни връща към родината. С това идва както голяма свобода, така и една голяма въпросителна. Да не знаеш какво следва утре и да нямаш нищо сигурно е все едно се движиш по острието на бръснач. От време на време се порязваш. Благодарна съм на всяка една появила се трудност обаче. Именно те ме държат будна, държат ме нащрек.
Думите наистина не стигат, за да изразя това, което изпитвам към всички близки и приятели, към всички онези, които пряко или косвено ни помагат в тази ситуация.
Първото лято, в което йога, която вече няколко години правя на плажа, излиза от комфорта на малката си кутийка. Йога ме среща с прекрасни хора от всякакви възрасти и националности. Някои се включват само веднъж или два пъти, други пък включват сутрешна йога на брега в дневната си рутина. Практиката в група се оказва изключителна. Но едно е да си част от група, малко по-различно е да водиш такава. Ако кажа, че не съм имала притеснения – ще излъжа. Но те се изпариха в момента, в който сложих постелката на пясъка и стъпих на нея. Нямах никаква идея как ще протича, какво ще говоря, как изобщо ще водя. Голям майтап.
Не си представях някаква сериозна практика, нито пък исках фокуса да бъде само в асаните. Обаче както винаги – многото мислене води до … още повече мислене. На практика нещата се случват с лекота и съвсем естествено. Думите сами идват в правилния момент – от самото начало до последните 10-15 мин релаксация на края. Оказа се, че да правиш това, което обичаш и да го споделяш на драго сърце е доста приятно и изобщо няма усещане за някаква работа, нито тежи, нито уморява. Напротив – зарежда и носи радост. Но то май с всичко, което обичаш е така.
Радвах се като малко дете на първият букнат yoga experience в airbnb. Това е и първото лято, в което получавам подаръци и дарения, от които изпитвам неудобство. Това беше нещо ново за мен, но веднъж видяно в своята невинност – неудобството се разтвори и потъна. Някак oсъзнах, че това е просто мил жест от страна на този отсреща и всъщност няма нищо общо с моето удобство или неудобство..
Първото лято, в което имаме малко гости. Посрещаме ги с риба, патладжани по гръцки и комари на рояци, а те ни радват с розови домати, капсули за кафе машината, а също и с Miraval rose. Все неща от първа необходимост.
Първото лято, в което ни се паднаха най-гальовните котета на света. Казвам паднаха – защото тук котетата просто те избират. Казват, че къща без котки в Гърция не е на добре. И всяка къща си има миниум по две, три и още поне толкова приходящи. Още от първия ден едно сладко коте се сгуши под масата и стана гръцкото ни Иве или Гица, напоследък известна и като жената Котка. Постоянно търси близост. А четенето на шезлонга следобяд се превърна в любимото й място за дрямка. Ляга до мен, досущ като човек. Последните седмици и един черно-бял котарак се присъедини към нея. Харесва ми да ги наблюдавам как си взаимодействат. Може доста неща да научи човек от тях.
Първото лято, в което открихме много нови приятели, както местни от острова, така и приходящи за лятото от Солун, Кавала и Атина, а също от Англия, Германия, Румъния, Чехия… Чудесни хора, чудесни приятелства. Изпращаме заедно залези и развенчаваме няколко мита за всяка една държава.
Първото лято, в което и ние, (невероятно, но факт) сме за малко във ваканция. Преместваме се на около 20 км югоизточно от мястото, където по принцип сме. Отиваме в Алики – може би едно от най-красивите кътчета на острова. „Oh, you are going on vacation!“, шегува се нашата холандска приятелка. Шегата настрана – ваканция и то каква. Прекарваме няколко емоционално наситени дни с брат ми и неговото семейство в невероятна къща на брега на морето, която те наемат. Радваме се на компанията си след няколко месечна пауза. Простичката радост от това да сме заедно. Без някаква особена причина, без план, без задължителни туристически неща и стройна програма. Празнуваме годишнини, празнуваме Любов, Вяра и Надежда, празнуваме семплия начин на живот – с храна, която морето щедро ни дарява. С две думи: празнуваме живота. Какъв дар само е това.
Последните редове на тази публикация пиша в София, където се прибрахме преди дни. Не е за вярване, но като че ли никога никъде не сме били. Все едно не ги е имало тези четири месеца. Да кажа, че съм удивена от това усещане ще е малко. Колко страдах само преди, когато такова нещо си отиваше. Колко тъгувах по преживяното, по хубавите емоции, по отминаващото лято. А колко труден беше процеса на адаптация, колко дълъг… Прехвърлям няколко снимки в телефона си, за да избера подходяща за поста, гледам това, което съм снимала и да – привидно изглежда, че се е случвало, но само изглежда и нищо, нищо повече. Онова лепкавото, което засядаше към неща, събития, хора, места го няма вече.
Не е и като да съм направила нещо специално. Не е като да съм избрала вместо да работя в офис и да градя кариера в корпоративния свят – да стоя цяло лято в едно гръцко село, да помагам за някои он-лайн събития и да правя йога на плажа от време на време. Просто така се случи. И аз нямам никаква заслуга за това. Не е и като да съм станала учителка по йога, пази Боже. Не че това не стана любимата шегичка на Любо, но това е друга тема. Далеч и не съм прекарала четири месеца полюшвайки се на люлката, със зареян поглед в морето пред мен, както е видно от снимката. Това просто е една снимка от един разкошен ден с любими хора, който неизбежно също отмина.
Като финал какво ли да добавя? Изкушаващо би било да напиша нещо от сорта на:
“Следвайте мечтите си, приятели! Мечтите се сбъдват!”
Това обаче би било една заблуда. Сладка да, но заблуда. Истината е друга. Каква е тя, нямам никаква идея и в това незнаене има голяма свобода. Нещо като да усещаш с цялото си същество, че всичко е добро такова, каквото е. С всички ситуации, с всички прекрасни и не толкова прекрасни моменти, с всички малки и по-големи предизвикателства, с всички чудеса, които живота неуморно и благосклонно поднася. Отново и отново. Оставам безмълвна пред тази дълбока мъдрост.
Какво повече мога да искам?
Всичко вече е дадено.
Всичко вече е.