Така както го видях aз
Точно когато си помислиш, че по-хубаво няма как да стане – живота вземе, че ти покаже как отново грешиш. Как от Лименария се озовахме в Алики – може би едно от най-красивите места на о-в Тасос.
За първи път видях Алики преди пет години когато започна и първото ни лято тук. Бяхме жадни да изследваме всичко, което може да се изследва и около седмица по цял ден обикаляхме острова. Още когато спряхме колата на пътя над Алики, дъхът ми спря. Цвета на водата в залива (по-точно единия от заливите) прелива от синьо-зелено, изумрудено, кристално ясна и чиста. Спускайки се пеша по каменното пътче в захлас попивах маслиновите дръвчета и олеандрите. С изненада видяхме, че Алики е кацнал по средата между два изключително красиви залива.
Когато на единия е ветровито, на другия е тихо. И обратното. Единия залив е по-пренаселен и това е разбираемо заради пясъка на плажа и в морето. На другия е по-спокойно и дори в най-натоварените дни през юли и август там има шепа хора, които бягат от шума на таверните и хорската глъч.
По средата между двата залива се намира прекрасен малък парк, наситен с исторически находки от римски времена. В ранните утрини или късно привечер паркчето и хълма над него станаха мое любимо място за разходка. От която и страна да се движа, отстрани винаги е морето. Невероятна красота.
На Алики няма хотели, а само няколко къщи за гости, които имат почти постоянна заетост. Има и съвсем малко местни живеещи там, или поне през лятото.
Къщичките на Алики са емблематични и може би са едно от най-красивите неща там. Малки, бели, китни, автентични рибарски къщички, пълни с цветя, зеленина, маслинови, смокинови, лимонови дръвчета, но което е по-важно пълни с дух и емоция. Потънали е едно безвремие, в което на практика осъзнаваш, че нямаш нужда от кой знае какво.
Няма да забравя първият път когато се разхождахме на път за плажчето, минавайки покрай една от тях, не можех да скрия удивлението си. Гледах цъфналите огромни храсти с червени мушката, цикламеното хартиено цвете (Бугенвилея), дървените капаци на прозорците, потъналия в зеленина двор и си казвах:
“Боже, колко е красиво! Колко е истинско. Съвсем простичко и обикновено и в същото време абсолютно необикновено. Кой ли живее тук, в тази малка, сладка къщичка? Какви невероятни щастливци трябва да са тези хора”…
Е, пет години по-късно живота поднесе преживяване, което ако бях очаквала или настоявала да имам – никога нямаше да се случи. Наши близки приятели се настаниха за цялото лято точно в тази къщичка.
Бяла спретната къщурка със смокиново дърво отпред 
Прекарахме с тях там цяла седмица и почувствах и видях Алики, така както никога не го бях виждала досега. Натурално, без маска и грим. Оказа се по-хубаво отколкото можех да си представя. Морето е на буквално няколко крачки, вечер се чува ту от единия залив, ту от другия.
Вътре къщичката е също толкова прелестна, изцяло от дърво и камък. Дървените греди на тавана, каменния под и белите стени дават усещане за покой, семплите мебели и изобщо простота в нея е толкова очевидна. На практика има всичко, от което имаш нужда. И нищо повече. Нищо прекалено, нищо кой знае колко изискано. Но толкова достатъчно. И прохладно като в пещера. (е, за всеки случай има и климатик:-)
През деня на Алики обикновено има туристи, много хора идват пленени от кристалната вода и пясъчния плаж, всички до един (или с много малки изключения) се спират пред къщичката, снимат, ахкат, усмихват се. Точно както аз преди 5 години. Този път ние сме от другата страна и на въпроса “Can we make a photo? It’s so beautiful!”, отговаряме: Sure, no problem”.
Eдна дама се спря и ми каза:
“Това място не пасва на нито една звезда от нито един хотел. Всъщност да си тук няма цена”.
Колко права е само…
Въпреки почти неспирния туристически поток, който минава покрай къщата можеш да се усамотиш за следобедна дрямка, а пък вечер когато всички от плажа си тръгнат настава истинската идилия.
Първата нощ не успях да спя от вълнение. Стихналата къщурка ни беше приютила и сякаш шепнеше…”Добре дошли, добре дошли.”
И макар сърцето ми да е в Лименария, част от мен остана на Алики. Остана там да се гмурка в синьо-зелената вода, да броди из хълмчето привечер и да слуша напевната песен на цикадите под звездите.
Безкрайно благодарна съм на нашите приятели, на съдбата, на живота, на цялата тази незнайна сила, която движи всичко в една тотална синхроничност, в която синхроничност ние, малките човечета сме придобили някак идеята че правим нещата. Ние само привидно си мислим, че правим нещата. Истината е, че когато се поместим от картинката, тя блесва с цялата си прелест. Такава, каквато винаги е била.
