Надеждата – дъщеря на сляп баща

Някои бележки по темата или как преодолях надеждата

“Надеждата е дъщеря на сляп баща”. Това изречение беше основната тема, около която се въртеше фабулата във филм, който гледах наскоро. Смисълът му беше толкова двуяк и директен, че в миг ме порази. Толкова е очевидно.

Всяка надежда за по-добро утре е несъзнателно отричане на това, което е тук. Надежда за любов, ни прави слепи за това, което имаме в момента, надежда за по-добър живот, автоматично отрича живота. Надеждата е добре оркестрирана илюзия, че някога някъде има един щастлив ден и когато той дойде ще сме добре. Истината е, че този ден не идва никога. Когато  привидно “дойде” той е тук като сегашния. Как е възможно живота някога да не е сега?

“О, вий, прекрачващи през този праг, надежда всяка тука оставете.” *

Колко истина има в тези думи… Ако надеждата стои на единия край – в другия неизменно е отчаянието. Единия полюс не може да съществува без другия.  Отчаянието може би крие повече възможности. Има сказание, че дори да стигнеш до най-черната дупка на Ада, там ще откриеш туптящото сърце на Бог. Красиво, нали?  Какво остава за надяващия се? Да се надява Бог да изпълни молитвите му. Отчаяният направо се среща с него.

Разбира се, не искам никой  да убеждавам в нещо хипотетично. Всеки сам трябва да преживее своята истина. И ако тази истина означава да се надява – тогава да се гмурне дълбоко в нея и да види за себе си.

Моята истина е съвсем прсста. Не се надявам и нищо от никой не очаквам. Не си пожелавам по-добра година, по-пълна, по-успешна, по-по-по… защото знам, че тази, която е тук е идеалната за мен. Съвършена и прекрасна такава, каквато е. Иначе не би била.

Не знам какво ме чака зад ъгъла утре, какво да кажа за следващият месец или пък година. Но съм тук изцяло за него, каквото и да е то. Да живееш с това усещане носи голямо облекчение и е така освобождаващо, изумително и съвсем просто.
Все едно сваляш тежък товар от плещите си.


*Тези думи стоят на дверите на Ада в „Божествена комедия“, написана от Данте.