Творческа криза… или не точно.

Време е. След повече от два месеца прекъсване е време за споделяне. За нова публикация, за нов пост, както се казва.

Четох някъде, че всеки пишещ (същото може да се каже и за рисуващ, пеещ, изобщо всеки творящ) е спохождан от творческа криза. Понякога идва веднъж, но затова пък завинаги. Понякога идва за малко и както е дошла, така си и отива.  Трае различно време, при някои кратко, при други по-дългичко. Така наречената творческата криза при мен не дойде изведъж, а постепенно. И не, не защото нямам за какво да пиша. Пътувахме доста в последните месеци, имам интересни неща за споделяне и разказване, но не е това, което искам да споделям. И понеже обещах на вас и най-вече на себе си да бъда откровена, ще призная – не ми идва отвътре да пиша за тривиалното. Просто сега тези неща ми се струват маловажни и някак далечни. След онова пътуване в Лисабон  и срещата с Муджи, обичайните неща, за които пиша вече не вълнуват  душата ми.  Отне ми два месеца, за да го разбера. Научих се да слушам вътрешния си глас и колкото повече го слушам, толкова по-ясен става той.


Какво се случи ми е трудно да опиша, както ми е трудно да говоря за това. Но поне мога да опитам. Думите са само ориентир, нещо като показалец, който сочи навътре към единственото място, което изцяло ми принадлежи – моето собствено Себе.

С какво да започна? Може би с това, че света загуби остротата и динамичността си. Вече не е така стресиращ и изискващ. На нищо, което се случва не отдавам прекалено значение. То просто се случва и това, което мога да направя е не да го променя, а да променя отношението си към него. Споделих на един приятел, че не си живея живота, както услужливо отбеляза той, а живота ме живее. Не участвам във филма,  наречен Живот, а просто гледам сцените отстрани, от едно различно място, не се въвличам. Oт това място нищо не изглежда страшно, подтискащо и налудничаво. Напротив – света е пълен с любов, с нежност, с красота. Точно такъв го виждам. И няма нужда нищо, абсолютно нищо да променям.

Все по-чести са моментите, в които когато дойде така наречена “трудност”, “изпитание” или “проблем” – то просто идва и си отива. Ако преди ми трябваше много време (дни, че даже и седмици) да се съвзема от нещо не дотам приятно и разни обстоятелства, а много често и хора бяха в състояние да ме извадят от релси, то сега това са просто няколко  минути. И след това отново възвръщам онова състояние на покой, на мир. И не защото няма трудности от битов характер. О, последните няколко месеца имаше доста добри изпитания. Направо майсторски клас. Господ здраве да дава на едни специални хора. Те си знаят :).

Все по-чести са моментите, в които не мисля. Звучи абсурдно, знам, но носи такова облекчение. Когато се появи мисъл съм осъзната за нея. И някак тя се разтваря от това осъзнаване. Буденето от натрапчиви мисли посред нощ остана в миналото. Миналото е минало. Затова и се нарича така – минало.*

Щастлива съм без да имам особена причина за това. Да чакаш щастие от конкретна причина е сигурен знак за нещастие, казва един много мъдър човек** и аз изобщо не смятам да му противореча. Както съм щастлива на лодка в морето и пред фонтана Треви в Рим,  така щастлива съм на разходка из поляните на Горна Баня или по пътечката до Света Петка в село Чавдар. Щастлива съм и когато мия прозорците да кажем, а също и когато готвя, но последното е отдaвна. Заспивам щастлива. Будя се щастлива. Толкова е хубаво! И истинско. Не се мръщя, не се цупя, нямам лоши, криви дни. Може да звучи клиширано, но изобщо не е клише. Където и да съм – пак съм си аз, същата. Кое е онова, което не се променя, когато всичко наоколо се променя? Усещането Аз съм. Неоспоримия факт, че съм тук.

Предпочитам компанията на себе си, любимия и санга групата. Чувствам се еднакво добре с всички, разбира се. Живота продължава да живее в своя ритъм. Приятно ми е да съм с хора от сангата, просто защото с тях мога да говоря за Това свободно и то без да изглеждам нелепо. Опитах да обясня на приятели – не става. Думите не могат да предадат истината на преживяното.

Предпочитам разходки сред природата, пред препълнени заведения. Не че отказвам покана за обяд, вечеря или музика на живо в клуб. Просто последните загубиха своята важност и непременност и не са от първостепенно значение.

Няма я вече нуждата да се изявявам, да коментирам, да споря, да взимам отношение по всякакви въпроси. Коя съм аз, че да съдя който и да било?
И това не е защото не ми пука. А просто защото нямам нищо против.***

Появи се ново усещане. Не съм убедена, дали това е думата, но се появи усещане на тотална липса на страх. Изчезна страха от провали, неуспехи, няма ги терзаниятa за утрешния ден. Изчезна даже страха от смъртта. Не изпитвам абсолютно никакъв страх. Преди се ужасявах от мисълта, че може да изчезна, сега знам, че това е абсолютно невъзможно. Как може да ме е страх от смъртта? Умира само това, което не е истинско. Тялото, физическата форма ще отпадне рано или късно. Но Аз, мога ли Аз да отпадна?

Станах по-пряма. На моменти рязка. Да призная не боли. Понякога е необходимо, даже здравословно.

Срещнах много светли хора. Ангели направо. Българската Санга, която пораства с всеки изминал миг кръстоса пътя ми с толкова невероятни човешки същества, че не е минал ден без да благодаря. Няма да се уморя да го повтарям – енергията от споделянето е неописуема. Проследихме заедно един от ритрийтите с Муджи, възнамеряваме да бъдем заедно и на този, правим регулярни срещи веднъж седмично. Красиви  неща се случват на тези срещи и както обичам да казвам:  всеки, абсолютно всеки  е добре дошъл.

Започнах да правя нещо, за което отдавна имах желание, но все не намирах начин как и къде да го изявя. Ума казваше, че има други по-важни неща за вършене. Започнах да превеждам клипове и текстчета на Муджи на български. Такова невероятно удоволствие ми доставя. Да мога да споделя това, което ме е докоснало с много други. Когато знаеш, че давайки на другите, всъщност даваш на себе си, нима може да има и един миг, в който да не даваш?****

Състоянието, което описвам не мога да назова с име, не е и нужно. Нащрек съм за някои от безбройните капани на ума. Но е толкова истинско, по-истинско от всичко друго. Най-големия парадокс е, че  не съм направила нищо, за да се появи. То просто винаги Е и никога не се променя.  Само където досега не съм била осъзната за него. Веднъж видяно, става толкова очевидно, че човек си казва: как може да е толкова просто! Заблуда е идеята, че трябва да правим, постигаме, достигаме – именно тези концепции и идеи на ума ни отдалечават от Абсолютната Реалност. Идеята, че не съм достатъчно добър, че не съм готов, че сега не е момента – също са концепции, създадени от ума. Всеки един от нас е този Абсолют и като такъв е напълно съвършен и щастлив. Няма какво да се добави, нищо не трябва да се отнема. Независимо дали човек използва рожденото си право да осъзнае какво Е наистина, той е – недокоснат, неразрушим и безкраен, отвъд добро и зло, радост и мъка, любов и омраза, минало и бъдеще. Отвъд време и пространство. Без граници и форма.   Единно и всеобхватно същество.


“Можеш да изразходваш вечност време, търсейки истина и любов, интелигентност и доброжелателство другаде, умолявайки Бог и човек – съвсем напразно. Трябва да започнещ със себе си – това е неумолим закон. Не можеш да промениш изображението, без да промениш лицето. Първо разбери, че твоя свят е само твое отражение и спри да търсиш дефекти в отражението. Вслушвай се в себе си, оправи себе си – умствено и емоционално. Физическото ще последва автоматично. Вие говорите толкова много за реформи – икономически, социални, политически. Изоставете реформите и се заемете с реформатора.”

Реформирам реформатора по съвет на Нисаргадатта Махарадж ;-).

*   „Past is past. That’s why is called past“, Mooji
**   Нисаргадатта Махарадж
*** “It’s not because you don’t care.
It’s just that you simply don’t mind“. Mooji
**** По цитат от Рамана Махарши

Снимка – източник photos.mooji.org

 

 

7 thoughts on “Творческа криза… или не точно.”

  1. Лучанка, покоят, който изпитваш е нещо прекрасно и мъничко ти завиждам за него, но животът трябва да има цел и посока. Защото е безценен, защото на тази земя е само веднъж и наистина е красив, прекрасен и Жив! Не се отказвай да участваш и само да наблюдаваш и съзерцаваш, защото така настъпва липсата на желание за живот = забвение = на смърт – смърт на душата и ума. Любимите хора – семейството – битовизмите – споровете – морето – дрехите – храната и хубавото вино – планината … всичко е част от палитрата и си заслужава “усилието”. Целувам те и те прегръщам

    1. О, Рали. Много ти благодаря за милите думи. Ще цитирам отново Муджи (какво да направя – просто точните думи са)
      „Живота е един, да, но го живеем вечно“
      И не е спрял да ме радва в цялото си великолепие:-) Усилие няма, има само любов. И аз те прегръщам и целувам. хххххх

      1. Luchana,какво означават според теб,думите на Муджи- „Живота е един, да, но го живеем вечно“?

        1. Тъй като не знам от къде идва въпроса – от ума или не, затова ще отговоря с метафора. За човека, живеещ на Земята има изгрев и залез, за Слънцето това твърдение е несъстоятелно. То нито залязва, нито изгрява. То просто Е. За човека, който се идентифицира с тяло-ума има раждане и смърт. За просветления, който свидетелства всичко проявяващо се от позицията на Абсолюта, няма раждане, няма и смърт.Той е отвъд тях. В този смисъл думите на Муджи, че живота е един, но се живее вечно, са изречени от позицията на Абсолюта – Това, което прави възможно проявяването на всичко. Ако ви звучи странно, неразбираемо и недостижимо – това отново е ума с тази мисъл (че е странно и неразбираемо) Вие сте този същия Абсолют. Просто ума не позволява да го видите. Отидете отвъд него.

  2. Поздравявам те, Лучана за осъзнаването, че животът живее чрез теб. Убеден съм, че това ще ти помага „да слушаш все по-ясно вътрешния си глас“, докато го чуеш. Това е еволюционната задача пред малцина от нас. А и ще те върне към срещата ни и ще установиш, че думите ми, че животът е спонтанност (и не само), няма вече да те дразнят толкова.
    Време е нужно само за подготовката, себе-откриването е внезапно. Плодът узрява бавно, но пада неочаквано и безвъзвратно. Пълното отсъствие на всякакво желание и страх, със сигурност е знак за завръщане в твоето най-естествено състояние.
    След вчерашния празничен ден – 21.05 (личен, но и на нестинарите), някак съвсем ми е естествено да обърна внимание на символиката в тази българска традиция. Не мога да не забележа безумната искра в очите на танцуващите, предизвикана от безусловната вяра в пречистващата сила на стихията на огъня. „Нечуващите“ музиката в душите им, с право ги мислят за луди. Встъпването им в жаравата е равносилно на внезапната стъпка към себе-откриването, за която се изисква непосилна смелост, когато все още не си готов за това. Ако не си осъзнат, че в нея е невъзможно да изгориш. В нея може да бъде изпепелено само онова, което НЕ СИ, илюзиите за това, което мислиш, че си.

    1. Благодаря от сърце! Съгласна съм с всичко описано, с едно единствено изключение: задачата не е пред малцина. И не е точно задача 🙂 Всеки, абсолютно всеки има потенциала да осъзнае истинската си природа. Дали ще го направи или не – това вече е негов избор. Свободната воля, дадена ни свише.
      пс. Честит празник със закъснение!

      1. Няма изключение в единомислието ни ;-). Изключението щеше да означава различие (т.е. противопоставяне, за каквото нямам усещане).
        Така е, абсолютно всеки има потенциала, но малцина имат желанието да се развиват (3%-5%, но не повече от 10%). Духовността означава осъзнатост за истинската ни природа, за свободата, която не ни е дадена свише, а Е. 🙂
        Що се отнася до избора, нямаш избор, само илюзията за такъв.
        Изборът е робство. Липсата на избор е свобода. Свободата е точно това състояние, в което не се налага да избираш. <3
        P.S. Благодаря за честитката!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *