Мария, Антон и пекарна “Прованс”

На фона на негативизма и непрекъснатото натякване, че тук нищо не става и всеки трябва да се спасява поединично – нещо наистина много вдъхновяващо. Историята на едно младо семейство, което  се връща в родното си село след повече от 13 години в страната на неограничените възможности.

Казвам добре дошли на Мария и Антон и съм изключително благодарна на възможността да гостуват в luchanaslife. Надявам се поне малко от това, което изпитах аз, общувайки с Мария и пишейки публикацията – да стигне и до вас.

---

Може би много от вас са чували за моето селце – Чавдар.  Това място се прочу в медиите, като най-малката община в България с най-много и най-добре усвоени средства по европроекти. За находчивия кмет, за облагородения и съживен център с фонтани, за параклиса “Света Петка”, за модерната стена за катерене, за „Неолитното селище“, за тенис кортовете, игрището и иновативната детска градина може много да се напише и най-вероятно съвсем скоро ще има отделен пост и за това. Но сега темата е друга.
Не че си е наше село, но е много хубаво:-) Благославям факта да сме такива късметлии – само на един час път с кола от София. Мама живее там и често отскачаме. В един от тези пъти тя ми сподели последните новини, а именно – историята на младо семейство, върнало се от Америка и възнамеряващо да отвори пекарна, в която да се предлага различен, пресен, всекидневно изпечен хляб.
Ех, че хубаво си казах и поисках да се запозная с тези хора. Селото е малко и майката на момичето се оказа наша съседка. От дума на дума най-накрая преди седмица се срещнах с Мария. Майка на две момчета и за кратко водеща прогнозата за времето по БНТ, а след това студентска бригада начертава следващият етап от живота й. Заминава за Америка преди 10 години, а съпруга й преди 13. Там се раждат и двете им деца. След издигане по кариерната стълбичка и “осигурен” на практика живот двамата ясно осъзнават, че България им липсва и, че каквото и да постигнеш навън – не е същото. Един прекрасен ден на 2016-та се връщат в България, в родното село на Мария и сбъдват мечтата си – пекарна “Прованс” е вече факт. Едно малко бижу не само за село Чавдар, но смело мога да твърдя – за цялата област.

С това кратко експозе приключвам своя монолог и давам думата на Мария, за да разкаже как се случват мечтите, камъка тежи ли си на мястото и става ли тенденция младите да се завръщат и да събуждат за живот малките български селца.

Здравей Мария и добре дошла в luchana’s life:-)
Би ли се представила с няколко думи за тези, които не те познават.

Привет на теб и твоите последователи. Благодаря ти за интереса към нас и начинанието ни, и не на последно място за подкрепата. Аз също като теб съм родом от Чавдар и винаги съм била изключително привързана към  хората, към събитията и живота там. Обичам всичко в Чавдар. По професия съм преподавател по география, работила съм и в телевизията, но живота ме „запиля” в Америка и близо 10 години бях “legal alien”,както пее Стинг в една негова песен. Омъжена съм с две деца и имам брат близнак Тодор. Той пък има четири деца..и така станахме голяма рода!

Обичам да пътувам, да срещам нови хора, да уча чужди езици и да танцувам. Обожавам да прекарвам време с децата си и да бъда изследовател на света с тях. Благодарна съм за всичко,което имам и желая благоденствие на всеки носещ добро в сърцето си. 

Колко е дългът пътя от Денвър до Чавдар?

Стори ми се и дълъг, и прашен. Всеки път, по който човек реши да тръгне е щедро „отрупан” с изненади, с проблеми, с радости, с неволи. Но най-отпред те чака колебанието. А то зависи много от битието. Трудно тръгнах натам, трудно се и завърнах. Трудно се купува еднопосочен билет.

Кога започна да зрее мисълта за завръщането ви? Чия беше първоначалната идея?

Генераторът на идеи в семейството ни е мъжът ми Антон. Нямахме намерение да се прибираме, докато през 2015 г новият облик на Чавдар толкова го впечатли, че той реши да си купим къща- с асма, с плодни дръвчета, с дървена къщичка за децата. Чудо! Прибрахме се в Америка и той не спираше да мисли за селото, за сбирките с приятелите, за къщата. Той сякаш беше оставил един друг Антон да обикаля из Чавдар.

Защо именно пекарна? 

 Лятото се прибирахме в България за 2-3 седмици. Сутрин към 10:30 отивахме на мегдана да си купим хляб и продавачката ни казваше с лека ирония:  „Е-е-е Миме, много спите!” . Това не беше лъжа-спяхме. Ние все пак бяхме на нашата ваканция, а на ваканция човек е зает с почивка. И така  дойде идеята за пекарна. Сега и след 10:30 има хляб.

Как минаха тези 10-13 години там? Какво ви даде Америка? В предварителния разговор ти спомена, че съпругът ти е достигнал своеобразен връх в кариерата си там. Не беше ли по-лесно да останете?

Много е лесно да останеш, но трябва да  не си авантюрист. Антон работеше за  стабилна компания и на ръководна длъжност. Но след 2-3 прибирания до България и посещение на средиземноморски държави дивото започна да зове. Искаше да направи нещо свое, да е независим, да взима отпуска когато и колкото си поиска. Много ни повлия и обикалянето на Средиземноморието-Франция, Италия, Монако, Гърция. Искахме да живеем като тях-все на припек и спокойствие, а не като американците-на колела. Близо една година семейния консултативен съвет всяка вечер дебатираше върху точка 1 от дневния ред- Дали пък да не се приберем. Америка ни беше дала много, бяхме доволни и спокойни, устроени. Разбира се, имаше неща, които не ни допадаха-образованието, зачестилите престрелки в града, легализирането на марихуаната в Колорадо, което доведе едни весели заселници и стана трудно да пътуваш до работа. Изключително трудно решение беше за нас.

След това започна дебатирането по точка 2 – разни. Разните бяха около 200. Какво ще кажат нашите, а пък вашите, а Крум и Елена, а Вальо и Боряна..ще кажат, че сме луди. Всеки би искал да живее в Америка, ние бягаме от там. А децата как ще учат, не знаят буквите, ами нямат и приятели, ще ги нахапят кучетата, бълхи ще ги полазят, ще се изгубят. Как ще карам там, всички карат като луди, вкъщи няма парно, няма миялна, нищо няма! Децата бяха най-трудната част. Преди всяко пътуване до България се провеждаше инструктаж по безопасност и без нас не стъпваха на улицата. Предупреждавах ги, че има бездомни кучета, защото в годините, в които заминах наистина ги имаше. Нещата, обаче, се бяха променили и в Чавдар такива липсваха. Вървейки по улиците след един проливен дъжд, моят син каза- Виж, мамо, бездомен червей! Толкова му бях натрапила идеята за бездомност, че той редовно питаше някой или нещо дали не са бездомни. Америка променя някои възприятия за околния свят положително, а други отрицателно. Както може би, и всяка една друга държава. Трябва да съумееш да балансираш в преценката си и да не се „омагьосаш” от  Новия свят. 

В един момент си казахме- „Аре, бе! И ние сме израстнали там и те ще се оправят”. И като деца на авантюристи се озоваха в един Боинг 747 с един куп куфари и един куп въпроси. Аз- в транс, с пулс 140.

Сподели как мина адаптацията при връщането? Чувала съм, че децата приемат промяната по-лесно. Как беше за теб?

Първо аз се прибрах с децата, за да започна строежа на пекарната. Антон дойде  окончателно след година, но ни навестяваше през 2-3 месеца. Най-трудният ми момент. Моментът, в който около 4-5 месеца постоянно сравняваш там с тук, разнополюсни емоции се борят в мен всеки ден, несъгласие с много неща и неспособност да ги променя. Душевно се тромозех дали не сме допуснали колосална грешка. Падна ни се и една зима-ледников период направо и аз-непалила печка от 13 години, бързо си припомних толкова умения, каквито и Бой скаутите сигурно нямат. Децата, впечатлени от това, какво може мама само чакаха момента на паленето за да участват. Разказвах им приказки на фона на пламтящия огън в камината, както в моето детство баба ми разказваше, в акомпанимент с нейната печка. Велико! Казах си…ще вземат малка част от това, което мислех за изгубено-сеслкия бит. Взех им куче (бездомно) за да им покажа „виж, в България имате куче, в Америка не. Хайде после и котка, 3 котки, папагал…цялата флора и фауна само и само да не тъжим за „предишния” ни живот. Те често питаха, мрънкаха, сравняваха. Аз обяснявах, успокоявах и себе си и тях. Леко-полеко свикнаха, намериха приятели, справят се и в училище. Помогнаха ми родителите, приятелите, които все органзираха някоя сбирка и правеха „приземяването” по-меко. Не беше лесно, но не и толкова трудно. Жив човек на всичко се учи.

Срещнахте ли някакви трудности при осъществяване на идеята тук в България?

Да, имаше. Не малко трудности имаше по пътя ни, но и не малко помощ получих. Толкова съмишленици и подкрепа не съм очаквала да получа, даже  в един момент си виках- сега е момента да основа партия! 

Имаше трудности, които в началото ме стряскаха. Ще споделя две от тях, най-ярките. Идва екип на ЧЕЗ да проучи за заявените мощности на пекарната. Аз весела, енергична, подскачам около служителя, питам го- Сър, колко дълго горе-долу ще отнеме да докарате тези 50 КВ до обекта. Получавам „обнадеждаващия” отговор- Е-е, ми може да отнеме до 2 години!!! При което получих схващане на лицевия нерв за около 8 секунди и пред очите си видях онзи същия Боинг 747 да лети обратно към Денвър. Много се отчаях. Две години да чакаш само за тока. Вторият удар на кухо-търся аз съвет за пекарната. Една приятелка ме изпраща при нейна приятелка на морето да ми „обясни всичко”. Ставам в 3, тръгвам- 400км път и  3 часа чакане в жегата в едно кафе на плажа пристига  въпросната жена собственик на две пекарни и ми казва, че няма много време и не ми даде точен отговор на нито един мой въпрос-какво оборудване е най-добро, кое брашно, коя мая. Толкова се отчаях и ядосах, че се качих в колата, изтупах си краката от пясъка и потеглих. След 70км позеленяла и тресяща се слизам на една бензиностанция-гледам боса съм…джапанките останали на плажа. Никога няма да го забравя. Един от моментите, в които се мислиш за нажеженото желязо и някой те бие с чук. 

 Плаши най-вече незнанието- не знаех въобще от къде да започна. Как се прави проект, какви машини, кои институции и конструкции. От години не бях се занимавала с нищо в България,не знаех какво става в страната, телевизия не гледах- не ми е потребно. Само си подменяхме паспортите в Консулството в Лос Анджелис. А сега трябваше да намеря багер да събори една стара къща, камиони да я извозят, архитект, проект, технолог, строител, снабдител и още много от списъка на икономическите дейности. Всеки ден имах списък с около 24 задължения, за който се чудех как ще стане. Спря ме една баба, веднъж. Бързам да и се оплача аз и тя ми каза:

„Не се вайкай, сине. Ако не днес, пък утре….“

 И си замина.  Това остана да „кънти” в мен и до днес. Тази мъдрост, ‘дето я събираш по улиците тук, „навън” никога не ми се е случвала. 

 Радвам се, че благодарение на екстровертната ми натура навремето съм създала много приятелства, които бъзро се възродиха и ми помогнаха в тези начинания. Кметът на община Чавдар Пенчо Геров откликна на всяка моя молба и съдейства незабавно. Това много ме мотивираше. Дори хората от селото ми помагаха и им благодаря сърдечно.

Дочух от едно птиче, че ваши много близки приятели от САЩ (българи) са се влюбили в Чавдар при едно гостуване и са закупили къща тук. Ще направите ли българска диаспора на българи-емигранти от Америка?

Правилно ти е казало птичето- те идват тази година. Въпросните Крум и Елена, които са наши много добри приятели и житейски навигатори. След едногодишна агитация от страна на Антон и те скоро ще са с еднопосочен билет. Идват и други наши приятели, българи и американци с цел отдих и проучване на терена. Много емигранти ще се завърнат в близките години. Поради различни причини много хора се прибират.

Как приемат местните вашето завръщане? 

Определено с изумление, критика и стандартното вайкане на село. Като живеехме там- няма ли да си идвате вече. Като си дойдохме- как можахте да се приберете. Не вярват, че причината е тази, която е. Мислят, че има нещо тайно, скрито, „коза ностра”. Но и много ни се радват. Радват се на децата. Аз съм радостна, че моите приятели, бабите и дядовците ги заварих живи и здрави и пак се събираме. Обичам да разговарям с възрастни хора и да слушам техните истории. На Коледа изпращах по 40 картички от Америка-два дни писане и рев. Тези приятелства и това общуване много ми липсваха в чужбина.

Ако трябваше днес да решаваш дали да се върнете в България  или да останете там – какво би избрала за теб и децата ти?

Не мисля, че съм сгрешила. Децата ми ще израстнат и запомнят баба си и дядо си. Повече от това не искам. Плачевно е да гледаш как обичат внучетата си, но не могат да се разберат. Далечни са ….и чужди.

В София, предполагам и в други по-големи градове подобни пекарни предлагат най-различни варианти за почитателите на здравословното хранене. Имате ли идея за приготвяне на хляб и закуски с безлгутенови/ядкови брашна и с жива закваска (квас)?

Да, имаме идеи. Много идеи имаме. Не знам ще стигне ли един живот да ги осъществим и ще стигнат ли една Мария и един Антон. Освен да се клонираме. Искаме да правим здравословни хлябове, но суровините са по-скъпи. Пробвала съм много видове в чужбина, надявам се и тук да ги одобрят. Все пак е важна и цената, а на село тази концепция за 3-4 лв за хляб все още се отхвърля. Малко ще са желаещите, но ще пробваме.

Какво би посъветвала всички, които са на кръстопът в този момент и им предстои взимане на важно решение.

Бих ги посъветвала това, което исках мен да ме беше посъветвал някой преди година и половина- желаеш ли нещо, имаш ли цел- пълна мобилизация на сетивата, мисъл, енергия,време, усилия,приятели, познати, непознати- всичко е капитал. И да знаят, че трудностите са им изпратени, за да ги предпазят от грешния път, да ги школуват или да събудят твореца в тях. Както аз останах без джапанки, но тези 6 часа път навръщане от морето бяха часове на интензивно планиране на всяка стъпка приближаваща ме до нашата пекарна. И да помнят-Ако не днес, пък утре!

Как си представяш пекарна “Прованс” след 10 години?

Много продукти, много клиенти, старата къща реставрирана, градината под ореха с красиви беседки и игрушки, децата играещи наоколо. Място, където само феи ще липсват.

 

---

Инфо за село Чавдар може да бъде прочетено тук
А за пекарна „Прованс“ тук