От няколко години ме преследва една мисъл. Независимо какво правя, без значение къде съм, дали съм сама или не, пътувам ли или си почивам…Един въпрос или по-точно серия от въпроси с един и същи корен “ме мъчат” и не ми дават мира.
Коя съм аз? Защо съм тук? Какъв е смисълът на моя живот? Коя е целта му? И защо съм се родила, ако моята основна задача не е да изпълня тази цел?
И така нека започна с това, което знам със сигурност за себе си и това, което се вижда с просто око.
Името ми е Лучана, очевидно жена, на 43 години, любима и любяща, майка, дъщеря, сестра, приятелка… с различни хобита и интереси. Обичам времето, прекарано в планината, обожавам морето, харесва ми да готвя и да експериментирам с храната, практикувам йога почти всекидневно и ми харесва усещането, което ми носи тя, пиша свой личен блог. В професионален план се люшках от работодател на работодател все в сферата на рекламата повече от 15 години. На места даже се издигах в йерархията (колко маловажно ми се струва това сега). От близо пет години работя за себе си, а денят, в който на последната работа ми показаха вратата, се превърна в най-хубавия ден от живота ми. Както се казва – човек когато губи не знае какво печели.
Какво обаче ми носят всички тези наименования и етикети. Аз това ли съм? Коя съм аз отвъд тях, отвъд формата? На този въпрос търся отговор. Търся го чрез мъдрите хора и вечните книги и колкото повече чета, колкото повече изследвам, разбирам колко много си приличат те. Всичко е едно. Истината е една. Христос и Буда и Кришна и Рамана Махарши, Пападжи и Муджи и Екхарт Толе, Далай Лама, и Дънов и всички техни последователи говорят за едно и също нещо. Абсолютната реалност (божието царство*) е в нас. Ние сме този Абсолют. Да осъзнаем и познаем себе си е основната цел на всяко човешко същество. Някои имат щастието да го разберат в този живот, на други им се дават нови шансове. Някъде прочетох, че Бог (Вселената, Битието, Всемира – можем да го наричаме с различни имена, но в сърцевината си няма разлика) е милостив. Колкото и време да ни е нужно – имаме го, дава ни се. Раждане-смърт, раждане-смърт, раждане-смърт: безкрайния кръговрат на самсара, който може да бъде прекратен само чрез осъзнаването на тази Абсолютна реалност.
Далеч не твърдя, че съм намерила просветлението или че живея на 100% осъзнато, но щом някои човешки същества са го достигнали, значи има надежда за всички ни. Водя се по малки и някои по-големи указателни табели по пътя. Например осъзнах колко е хубаво да се оставиш в ръцете на живота, да не натискаш с всички сили стената, да не искаш да контролираш на всяка цена, да не съдиш другите. Какъв е смисъла да осъждаш другите, когато сам себе си не познаваш? В момента, в който разбереш от колко малко неща имаш нужда и как на практика съвсем малко неща зависят от теб – така олеква.
Осъзнах че, ние сме тук, не за да скъсаме връзка с духа, от който сме произлезли, а за да осъзнаем неразривната връзка с този дух. Да получим опитности, да преживеем материалното. Само че изпадаме в заблуда и вярваме, че ние сме това (материалното). Ние сме много, много повече. Ние сме това, заради което материалното възниква.
Осъзнах колко хубаво е да се предадеш. Звучи абсурдно, но в момента, в който се предадеш, ти получаваш цялата сила на света. В Гетсиманската градина, в нощта, в която е заловен – Христос се е молил да го отмине “горчивата чаша”. Когато е прозрял, че това няма да се случи казал следното:
“Нека бъде Твоята воля, а не моята”.
Предал се е, капитулирал е пред съдбата си. Колко кураж, колко сила се иска за това.
Всеки ден си го повтарям. Още повече на мен (на нас) не ни се налага да жертваме себе си. А само една много малка част от – нашето его. Такова невероятно облекчение е да отстъпиш, да се предадеш. Пред света, пред това да не си прав. Пред това да не си перфектен на всяка цена.
В средата на 20-те си години смятах, че целта на живота ми е да срещна някой и той да осмисли този живот. Малко преди 30-те бях убедена, че най-важната цел в живота ми е да бъда майка. След това една след друга се нижеха други цели-да имам свой дом, да имам хубава работа, която да ми носи достатъчно приходи, да си купя нова кола, да отида там и там и така до безкрай. Да открия любовта. Една от последните ми цели и лелеяна мечта бе да срещна тази любов, която поети величаят в книги и поеми, а певци възпяват в песни.
И понеже живота ни дава това, което поискаме, а Господ винаги чува молитвите ни – всичко това се случи. И познайте какво – аз пак не бях щастлива. Все нещо не ми достигаше, все нещо не беше тамън. Защо ли?
Защото нищо, което идва отвън не може да ни направи истински щастливи, ако ние в себе си не сме вече такива.
И проумяването на този факт стана цел на моя живот. Вътре в себе си да изследвам, от себе си да търся отговори, не навън.
Каква е ползата да уча за всичко останало, а да не уча за себе си?
Каква полза, ако съм постигнала върхове в кариерата, а сърцето ми е празно.
Каква полза, ако се обграждам с нови и нови вещи. Те дават ли онова усещане за мир? Дават само краткотрайно удовлетворение. До новата вещ.
Каква полза за човека, ако спечели целия свят, но изгуби душата си?**
Осъзнах, че без вътрешна промяна, няма външна. Kогато се случи вътрешната, повлича след себе си всичко останало. Да живееш осъзнато не означава да се изолираш и да бъдеш аскет. Не означава, че абдикираш от задължения към семейство и деца. Не. Да живееш осъзнато означава, да не се въвличаш в нищо, което идва отвън. Означава да не си присвояваш идентичност от работа, семеен живот, деца или постижения. Нищо от тях не ни принадлежи завинаги.
Осъзнах, че ако в мен има мир и спокойствие – някак пренасям този мир и спокойствие във всяка дейност, с която се захвана. Нещата се нареждат естествено, с лекота. Всичко е добро такова, каквото е.
Просветлените хора казват, че промяната става просто ей така като щракване с пръсти. Няма никакво значение колко време можеш да стоиш със затворени очи и кръстосани крака в тъмна стая, за да медитираш. Няма значение дали живееш в голям град или в някое малко селце, заобиколен от природа (макар, че второто със сигурност помага:-)
Няма никакво значение колко гъвкав си по време на часа за йога. Гъвкавостта е само добавен плюс към нея. По-важното е дали прилагаш наученото извън постелката. По-важно е дали медитираш с отворени очи. Дали живееш всеки миг осъзнато. Дзен-а е достъпен за всеки. И вместо да цитираме Буда, по-добре да бъдем Пробудения. Защото именно това означава името му. Ако преди в онези времена, за да следваш просветлен човек е било нужно да вървиш дни и нощи, сега това учение е на един клик буквално.
За себе си открих целта. И тази цел не е да направя това или онова в чисто материалния свят. Моята най-важна цел е да позная себе си. Да се себереализирам. Тази моя цел ме води по „пътеки на правда“***. Всичко, което правя, всяка една дейност от ежедневието, това за което пиша, всичко, което съм е водено от нея. Звучи навярно парадоксално, но в момента, в който материалното отива на заден план – всичко, за което си мечтал в годините се случва като с магическа пръчка. И то не защото ти си направил нещо. А защото просто си престанал да драпаш със зъби и нокти. А както казах – Бог е милостив – ако сега, в този живот не успея да изпълня целта си, ще имам нов шанс. И е такава огромна привилегия да си жив. Самият факт, че съм тук, че дишам, че откривам себе си и света – това е най-голямото богатство. Всичко тече, всичко се променя. Времето ни държи в клопката си и независимо дали искаме да го признаем или не – телата ни са тленни. Има ли раждане, неминуемо има и смърт. А кое е онова, което остава след като формата си отиде? 2000 години след Христос и доста повече след Буда – думите и учението им биват откривани от нови и нови последователи…
Как може тогава Духът да изчезне?
Та за него няма раждане, следователно няма и смърт.
Той винаги Е.
*Лука 17:21
** Матей 16:26
***Псалом 91