Домът е там, където е сърцето

Случи се. Това, което се оформя като идея в главите ни втора година, намери своята логична развръзка. Живеем в къща. Ура!
Не, не сме я купили. Под наем е. Защо да чакаме купуването на нещо, след като можем да осъществим мечтата си и да заживеем в него още сега? Специални благодарности на ОББ, за това че преди седем години ми отказа ипотечен кредит за апартамент. Иначе сега нямаше да разполагам с тази свобода. Човек когато губи, не знае какво печели.

След две лета в къща на морето някак естествено дойде желанието да намерим своя за постоянно пребиваване. Е, почти постоянно. Няма вечни неща, както знаем добре. Но това не пречи на някои от нас да се държат сякаш е точно обратното.
Започнах със списък. По съвета на д-р Брус Липтън описах къщата, която си представях. До най-малкия детайл. Започнах с това да е извън града. Имах и по-смели мечти, но като за начало не е зле. Не е даже никак зле.

Някои бележки по този повод:
И преди да живеем в къщата и след това  – пак съм си аз. Ето ме, стоя на нашето диванче и тракам по клавиатурата на лаптопа. Имам батерия все още.  Имам и няколко запалени свещи около мен – втората нощ новият ни дом ни посрещна с буря, поради която останахме ден и половина без ток. Но това сa рисковете на живото предаване 🙂
С какво се промени битието ми? С малко повече хамалогия в опаковане на багаж, пълнене на чували и кашони и подреждането им на новото място. Има ли обаче някаква промяна в начина, по който осъзнавам себе си и живота? Няма. Няма и да има.

Не очаквам от къщата да ме направи щастлива. Не си казвам : “Ето сега вече живеем в къща и е време да се отпусна и да се радвам на това.“ Не, радвам се по принцип. Щастлива съм по дифолт, както се казва. Радвах се и в малкото апартаментче с високи тавани и камина, което нямаше стопляне. Радвам се и сега без да изисквам някакво събитие, вещ, човек или място да направят това вместо мен. Какво по-голямо безумие би било да търся от обстоятелствата, хората и живота причина за това щастие.

Когато хубаво събитие настъпи, го приветствам с цялото си сърце. Но не е то източника на онази тиха радост, която извира от най-дълбокото, най-съкровено място в мен.


Кое е онова, което осъзнава разликата? Кой е безмълвния свидетел на тази промяна?

Аз, който съм.


Благодаря на всички явни и неявни обстоятелства, които правят това възможно.

пс.  За протокола отмятам от списъка следните две неща:

Къща с двор. И куче.

Продължаваме напред 😉

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *