Колкото повече НЕ искаш едно нещо, толкова повече ти се предоставя възможност да се сблъскаш с него. И да го приемеш и заобичаш. Категоричността, с която проповядваме какво харесваме и какво не винаги намира начин така да извърти палачинката на действителността, че да разберем и приемем и другата страна.
Понеже за нищо на света не искахме котка, живота ни дари с една, която роди три малки котенца в двора ни миналото лято. Мина зимата, изтърколи се една година и ето че отново сме тук в нашата къщичка. Две от котетата – измършавели, мръсни и проскубани от битки покрай кофите за боклук, отново ни навестиха и взеха, че поостанаха. Как са оцеляли цяла зима нямам идея. Без многобройните туристи и пълни кръчми с изобилие от оставаща храна и много, много риба. Но ей на – оживяли са и са тук, за да ни научат да ги обичаме. Не искат да се галят. Посягайки към тях махват с лапа, сякаш да те отпъдят, не се сгушват и не се умилкват около краката ни.
Сутрин с отварянето на вратата две глави се промушват през ресните и любопитно надничайки вътре. Ако не изнеса веднага храната започват да надават глас по един малко странен начин…напевно и някак жално. Трябва да си от камък, за да не се трогнеш. Ядат непрекъснато. Колкото и когато им дадем. Понякога когато сме на терасата идват и застават близо до нас.
“И те душа носят, искат компания” – казвам на любимия.
Правим опити да ги социализираме, засега полу-успешни. Поне не подскачат от страх щом някой мръдне стол, за да стане от масата. В началото се стряскаха от най-малкия шум. Ако поискаме да ги погалим (с рибешка глава за примамка в ръката) се приближават бавно и предпазливо и накрая перват с лапичка ръката, която изпуска плячката. После с един скок я взимат и изчезват на безопасно разстояние.
В началото ми се струваха толкова опърпани, проскубани и грозновати – като малки гаврошовци. Но колкото повече ги гледам, толкова по-прекрасни ми се виждат.
Представям ви нашите котета:
Едното чисто бяло.
Другото чисто черно.
Като светлината и мрака.
Снежанка и Зоро.
Мъжко и женско.
Денят и нощта.
Ин и Ян.
Случайност да са тук и сега сред нас? Не мисля.
И благодаря.
