Трудно ли е да бъдем жени?

Как една киста на десния яйчник ми даде звучен и ясен отговор. Като шамар.

     Изследване сочи, че всяка втора жена има или е имала някакъв “женски” проблем. Да започнем с така наречения Предменструален синдром и неговите проявления – честа смяна на настроенията, свърхемоционалност, от лека до изключително тежка раздразнителност, апатия, необяснима тревожност, в някои случаи депресия, глад за определени храни, задържане на течности, наддаване на тегло… Всички тези симтоми правят от нас едни малки чудовища в онези дни. И после се чудим защо мъжете искат да избягат с 200. То ние едва се търпим, какво остава за някой друг.

Темата за репродуктивните проблеми  е особено болезнена, защото засяга най-важното призвание на една жена – това да бъде майка. В последните десетина години съвсем открито се заговори, че стреса, негативизма и и емоционалната болка допринасят за тази реалност.

Същото изследване обръща особено внимание на доброкачествените и злокачествени образувания, като се споменават кисти на яйчника, диагностицирани  при момичета на 14 години, а ако до преди години миомата се е считала за “запазена марка” на дамите над 40,  то днес вече се наблюдава голям процент във все по-ниска възрастова група между 25 и 30.


Няма да скрия – чувайки присъдата “киста”, последвана от задължителните туморни маркери (“в рискова възраст сте”), доста се разстроих. Месечният ми цикъл досега точен като швейцарски часовник никакъв го нямаше. Част от мен я нямаше. Моята женственост ми бе отнета. И да си призная доста боли.

Но пък “Болестта прави човека честен” е казал Торвалд Детлефсен.

Кой е той:  Психотерапевт и един от най-известните представители на езотеричната психология. Заедно с негов колега д-р Рюдигер Далке са автори на  Болестта като път, на която имах шанса да попадна точно когато се люшках между страха от неизвестното –  реалната възможност тази киста да продължи да расте, да срастне към някой орган или пък да се спука и неспособността да направя каквото и да било освен да чакам следващият преглед. Наблюдение е кодовата дума, ми бе казано.

Та докато чаках, започнах да чета и още в предговора й стана ясно, че:

“Тази книга е неудобна, защото лишава човека от възможността да използва болестта като алиби за нерешените си проблеми. Целта ни е да докажем, че болният не е невинна жертва на някакво природно несъвършенство, а по-скоро сам носи вина за състоянието си. ”

 Четейки тезата за женските болестни проявления, на която е отделено специално място, намерих себе си и своя симптом между редовете. Така като се замисля май всеки би се намерил там. Отне ми известно време да го проумея, признавам, но огромен процент от смущенията при месечен цикъл, като се започне от симптомите на ПМС, аменорея, дисменорея, полименорея, хормоналния дисбаланс, например наличието на повече естроген (от гръцки ярост, страст) означава изява точно на мъжкото, на силовото. Всякакви дребни и не толкова образувания като кисти, фиброми и миоми дължат същестуването си на нас самите. По-точно на липсата на нас като жени.

Подтискането на женската природа, изкривяването й, поемането на прекалено голяма емоционална болка, изземването на мъжките функции,  феминизма и еманципацията услужливо дооформят това явление. Не казвам, че има нещо нередно и несправедливо в идеите на феминизма или женската еманципация. Но като че ли фокуса от равноправието се измества, а на дневен ред идва смяна на ролите.

Бях объркана. Имам до себе си най-прекрасния мъж на света. Отношенията ни на нови висоти и все по-дълбоки. Толкова много научих чрез него и толкова много израстнах – благодарение отново на него. Но цитата

“Непримиримостта със собствената женственост е скритата причина за повечето гинекологични смущения, както и за много други симптоми в тази сфера.”

не ми даваше мира.

И така обърнах се назад във времето преди 5, преди 10 и дори преди 15 години и  започнах да съзерцавам симптома. Съзерцавах и търсех отговор на въпроса – какво го е причинило.  Колкото повече съзерцавах-толкова повече симптома говореше.

Аз бях тази, която отказваше да приема нещата такива, каквито са.  Подтисках женското непрекъснато и постоянно. Изтиквах го назад,  а мъжкото се проявяваше вместо него.

Аз бях тази, която взима решенията – за вечеря, за излизане, за почивка, за работа. За всичко! Цупех се, хвърлях огън и жупел, че няма инициатива. Ами как ще има? Като не давам тази възможност.

Аз бях винаги права. Този изначален стремеж на егото –  да бъдеш вечно прав. Да кажеш последен. Да отвърнеш. Да си отгоре.

Аз бях постоянно мрънкаща и недоволна женичка, която знае много добре какво заслужава.

Аз бях и страдаща.  Горчиво при това  когато това или онова не се получаваше.

Аз бях изискваща. Аз бях сърдеща се и все някой не ми бе отвърнал на желанията.

Аз бях категорична. В мненията си, в изказванията си, в поведението си. Категоричността, както по-късно разбрах, е обратния знак на приемането.

Аз бях жена, която бе забравила истинската си природа. 

А тя се изявява в способността да даваме, да съзидаваме, да приемаме. В готовността да  пожертваме част от егото с приемането на мъжкото и неговата доминираща роля. Да се обичаме. И след това да позволим да ни обичат.  Да се отпуснем без страх, че ще загубим контрол. За първи път проумях последното на курса по танци. Не вярвах, че едно привидно лесно умение – да се оставиш партньора да те води може да се окаже толкова трудно за изпълнение. Да потънеш в ръцете му и да знаеш, че от него зависи в коя посока ще поеме танца. И живота.
Лампичката просветна втори път когато забелязах това поведение на едно събиране. Жените се държаха с мъжете си буквално като с деца. Те знаеха, те можеха, те правеха всичко най-добре. Партньорите им бяха поставени на онази плоскост “мъжка му работа” с едно снизходително отношение, като към немирен хлапак. Бяха като оси. Но какво говоря. До неотдавна и аз бях същата.
А колко по-добре е да сме като пчелите.  Пчелата съзидава, отглежда, грижи се за кошера.  Осата какво прави – само жили. За да е чисто в хипотетичния ни кошер, обаче, трябва да е чиста и душата. Иначе не става. Убедих се.


И така  в тъмнината на мрака една по една проблясваха светлинки. Изчетох и доволно количество литература. Трябваше да знам какво е това, което имам. В медицинските книги кистата се описва като “затворена структура в рамките на яйчниците”, или “доброкачествено образувание, което представлява кухина, изпълнена със съдържание.” Характерът на съдържанието й се описва като мехур или топка пълна с течност, която не е прикрепена за кръвоносен съд. Функционира сама за себе си. Самата медицина не знае какво ги образува. Никога не е питала. Наблюдаваме я, ми каза доктора и ако продължава да расте – махаме. Може и яйчника, може и двата.
От друга страна четях и различна литература. Такава, която тълкува произхода на симтома, а не го отстранява. И така както четях и наблюдавах, осъзнах, че истинското проявление на тази топка представлява нищо друго освен: Дълго Стаяван Гняв, Голяма Доза Фрустрация, Дълбока Обида, Достатъчно Тъга и разбира се моята Отколешна Приятелка Вината.

Пак там прочетох и следния въпрос:
(който въпрос авторите на книгата съветват всеки от нас да си задава, когато има някакъв физически симптом)

Защо се случва точно на мен,
защо точно това
и защо точно сега?

 

И реших. Реших да разбера защо я имам.  Кое е онова нещо, което  я е образувало? Да заживея с него. Да го приема. Да го допусна. Никой не искам да ангажирам с това прозрение, нито да убеждавам в правотата на прочетеното и почувстваното от мен. Но на някакво дълбоко ниво знам, че това е така.

И така… приех тази киста, заобичах я. Нямах друг избор – тя беше част от мен. В този период от поставяне на първоначалната диагноза оставах по-често сама, продължих да правя йога, медитирах, търсех. Не пиех никакви медикаменти, освен един природен продукт и много чай. Направих серия аюрведични процедури в студио, в което получих нещо повече от масаж. Невероятно място и терапевт с буквално разстърстваща енергия. Ще пиша специално.

Назначения преглед два месеца по-късно показа абсолютно чисти яйчници, без помен от 5-сантиметровата многокамерна киста на десния . Случи се точно това, за което пишеше в книгата. Когато прегърнем симптома и започнем да тълкуваме неговата поява, опитаме се да вникнем в това, което иска да ни покаже и  видим това, което подтискаме…неговото съществуване става излишно.

Безкрайно благодарна съм на двама души. На една изключителна Жена. Лекар по образование,  духовен учител по призвание. Когато ми беше най-трудно тя ми каза: “Операцията не е решение, момиче. Всичко е в твоите ръце.”
И на човека до мен. Благодарение, на който успях да се видя отстрани, да се събера  и да се изправя очи в очи с най-подтискания страх – този от мен самата.

“Колкото по-невероятно ви се струва едно твърдение за вас, толкова по-вярно е то. Когато едно прозрение е вярно, то смущава. „

С този последен цитат ще сложа финал на моята история, която не е по-различна от историята на много други жени със същите или подобни симптоми и със същата или подобна диагноза. Искрено вярвам обаче, че така както можем да създаваме тези образувания, така можем и да им влияем и да ги преобразуваме. Аз съм просто една прашинка в безкрая, на която това й се случи. Наистина е трудно да видим собствените си грешки.  По-лесно е да посочим треската в окото на другия, но трябва първо да извадим гредата от своето собствено.