За празниците, равносметката, чакането и някои други неща.

Време е за празници. Време е и за малко равносметка.
На годината, на живота, на себе си.


 До преди година животът ми беше чакане. Чаках уикенда. О, как само чаках петъка веднъж да дойде. После следващият петък, следващият уикенд, после лятото, почивката, морето, заплатата, ваканцията… А настъпеше ли  есента и особено зимата изпадах в необятна меланхолия. Посрещнах не една и две Коледи в отвратително настроение, без никакво желание за празнуване, а коледния дух на останалата част от човечеството, меко казано ме депресираше. Исках да заспя зимен сън, а като се събудя всичко това да е минало, да се е махнала проклетата зима с нейните празници.

После чаках другото лято, после…после отново  цикъла се завърташе – мога да изброявам до безкрай. Негодувах срещу законите на времето, обстоятелствата, роднините, света. Изхабих толкова време в мрънкане, недоволстване и в буквално тровене на собствения си живот и този на най-близките ми хора. Изисквах непрекъснато. Смятах, че другите са ми длъжни. Хвърлях вина наляво и надясно без това изобщо да променяше нещо, без да погледна в себе си. И съвсем не бях щастлива, движех се в един омагьосан кръг.


Преди живеех непрекъснато в утрешния ден –  смятах, че ще ми донесе повече. Днешния сякаш не съществуваше. Сега продължавам да виждам тези реакции в другите – фрустрация, недоволство, отричане на настоящият момент, съдене, поставяне на етикети.


И така в един прекрасен ден, месец преди Коледа, получих урок от живота. При всеки този урок е различен-промяна на статус, (много често здравен), загуба на работа, раздяла под една или друга форма. При мен урока беше свързан с работата, в която изпитвах дълбоко неудовлетворение, но така и не предприемах нищо по въпроса. Защото беше по-лесно. И така докато бездействах недоволна от положението си, живота ме задейства. Дълбока заблуда е да смятаме, че имаме сигурност. Единственото сигурно нещо на този свят е това, че той се променя.
Светът ми се сгромоляса и макар  погледнато отстрани, вероятно не изглежда страшно, тази загуба отекна с голяма сила в мен. Защо, недоумяваше малкото ми, смятащо се за център на вселената “аз”. Защо ми се случва това? С какво го заслужих? Точно на мен ли? После започнах да търся отговор на всички напиращи в мен въпроси и колкото повече търсех, толкова повече намирах. Отговорите бяха така отчетливи и ясни, пред очите ми през цялото време:

Бавно, но сигурно започнах да осъзнавам че:

Нищо, което идва отвън не е в състояние да те направи завинаги щастлив. Никоя вещ, никой човек, никое преживяване, никоя работа.

Дълбокото, трайно щастие идва от вътрешния мир, от онова усещане за живост вътре в теб.

Когато не виждаш дребните неща, не им се радваш и не благодариш, ти държиш сърцето си затворено за Вселената. А тя е изобилна, тя съдържа всичко онова за нас, което сме в състояние да си представим. Дори и повече.

Колкото повече се съпротивляваш на това, което е, толкова повече страдаш.

Страдаш защото не искаш да си тук сега, а някъде в бъдещето, където смяташ, че ще бъдеш осъществен, пълен и завършен. Истината е, че никога няма да бъдеш завършен в бъдеще, ако не си способен да го направиш сега.

Хората, които се появяват в нашата реалност винаги ни учат на нещо. Независимо дали ги харесваме или не.

Нещата, които ни дразнят в другите, много често са огледало на самите нас.

Целта на взаимоотношенията е не да имаме някой, който може да ни допълни, а да имаме някой, с който да споделим пълнотата си.

Празниците не означават да купим и получим повече вещи – голяма част от тях непотребни, а да дадем и получим внимание. Звучи клиширано, но е толкова хубаво когато го осъзнаеш наистина.

Празници означава да зарадваме родителите си с гостуване. За тях това е най-голямия подарък. Да съберат деца и внуци и (дай Боже всекиму) правнуци на трапезата.

Празници означава да сме заедно с децата, да правим заедно неща. Не да ги заведем някъде, в мола  на кино или в детския кът. Да бъдем с тях.

Празници означава да се смирим и притихнем. Поне за ден.

Да погледнем не извън, а в себе си. Да осъзнаем, че най-близките ни са добре, имаме какво да сложим на масата и така като се замислим… живота всъщност е повече от прекрасен.

БЛАГО ДАРЯ  за този дар!

пс. в случай, че още не сте ги набавили 😉

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *