Buongiorno,

   В продължение на  година дадох всичко от себе си: време, средства и усилия, за да навляза в дебрите на един невероятно красив и мелодичен език. Решението да уча италиански дойде спонтанно, нямаше много време за чудене защо точно този език, защо сега, защо тук. Почувствах го отвътре и го случих. Спокойствието и радостта, които изпитвах през цялото време след това, ми дадоха ясно да разбера, че съм била на прав път. Нивата летяха едно след друго, а заедно с тях и аз. Учех и пеех.
Глаголи, времена, предлози…изписах стотици листове. Започнах да сричам италианска преса, а колко бях щастлива когато за първи път успях да разбера какво пее Лучано Павароти в любимата ми La traviata. Ех! (все пак операта възниква в Италия и езика, на който се изпълняват ариите не е кой да е, а езика на Данте).

Изпращането на молба до училище в Италия и положителния отговор от там бяха черешката на тортата. Вселената материализира една мечта  пред очите ми.

    И така след двуседмичната “vacanza-studio”* в началото на юни, лятото ме връхлетя с двеста. Острови, морета, деца, лодки, села и планини. Между тях работа с командировки и някоя и друга задачка. На практика време за упражняване на езика, или поне за гледане на Rai Uno  не остана. Съвестта започна да ме гризе. Бях си обещала един час на ден. Който час стриктно спазвах няколко месеца подред. Но лятото си е сезон и време за учене няма. Прибирайки се от поредното пътуване започнах да си мисля, че всичко съм забравила, че не мога да кажа пет думи на кръст. Опитвах да визуализирам наум изречения и се затруднявах на тривиални неща от А1.
(входния текст в училището  ме прати в B2, не че нещо)
Помислих си, че няма да е лошо да се поупражнявам. Да чета статии, да гледам филм или най-добре, ако може да говоря с някой “nativo”. Да! Това е. Искам да си говоря с някой, на когото италианския е матерен език. Съвсем различно е. Учиш в движение. Изрекох това желание на глас докато пътувахме в колата. И после забравих за него. До вечерта на същия ден.

Прибираме се, влизаме във входа и заставаме до асансьора. Напазарували сме и Л. е преметнал на рамо памучна торба с покупки. Моята торба – получих я в като подарък първия ден там. Червена, памучна, рекламна – с името на града, училището и карта на Италия.

Входната врата се отваря и влизат двама души. Четиримата чакаме заедно асансьора, който снове нагоре-надолу и незнайно защо се бави. В един момент девойката вижда чантата и възкликва на звучен италиански:

“О, Camerino. Che bello!”

Аз, разбира се, получавам порив и без да се замислям дали е граматически издържано или не, изстрелвам нещо от сорта:

“О, да,  много хубаво градче.  Бях там  две седмици през юни, за да уча италиански”.

Получи се добър диалог, като по учебник. Но не от онези диалози на престорена любезност на хора, чакащи заедно асансьора, а от онези непринудените, след които ти става приятно от самото общуване. Те говорят, аз говоря. Превеждам даже на любимия.  Не се притеснявам, не се обърквам, всичко разбирам, всичко си казвам.  Думите се леят от мен  с невероятна лекота. Време за опасения нямам. За грешки също.  Асансьора идва, качваме се и урока продължава. На нашият етаж си пожелаваме приятна вечер. А аз получавам комплименти, които не знам до колко са релевантни. Понеже според мен всеки човек би се зарадвал да срещне някой чужденец, който поназнайва езика му. Особено, ако това се случва не в неговата страна.

Моите италиански ангели се оказаха новите ни съседи. Убедена съм, че живота  ги прати, за да ми покаже, че няма защо да се притеснявам. Да спра вайкането и да си повярвам най-накрая.
Аз мога. Мога да случа всичко, което пожелая.

И научаването на нов език е най-малкото.

 

*vacanza studio – учебна ваканция буквално.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *