За цигарите – искрено и лично.

Някой беше сравнил пушенето с медитация. Вдишваш дълбоко, задържаш леко дъха си и след това издишваш. Само “Ом” липсва. Но за това пък има дим, много дим.

Винаги когато разказвам за този период от живота ми
(стаж има-няма 15 години) започвам така:

“ Не бях страстен пушач. Не бях от тези, които пушат кутия и половина на ден. Не бях такава. Една кутия ми стигаше за няколко дни”.

Замислих се… защо го правя?  Защо винаги се оправдавам така. Успокоявах  се някак, че няма нищо лошo – та нали пуша съвсем малко. Е да, ама  няма такъв филм като малко. Или пушиш или не. Покрай това “малко” имах десетки табиети.

Сутрин с кафето, колко му е – една, две цигарки. После пафкане в офиса на т.н. оперативка. После следобедно малко. Ами вечерите?  Ех, вечерите –  особено в компания отиваше минимум половин кутия.  А “непристрастения пушач”, който бях си казваше, че му е прекалено хубаво, за да спре да пуши. Какво пък. Харесва ми. Не виждам да имам проблем. Мога да ги спра когато поискам. Оказа се, обаче, че това е най-голямата заблуда. Докато си живеех с мисълта  как не пуша много и се оправдавах непрекъснато, не спрях да пуша. Защото ми беше по-лесно. Човек е виртуоз в това да заблуждава себе си и да си затваря очите за истината.

Някои доводи, които изтъквах пред околните (и най-вече  пред себе си), че в това да пуша всъщност няма нищо лошо.

  • Не пуша чак толкова много. Не виждам да имам някакъв сериозен проблем. Все пак не съм от тези “пристрастените”. Ето например вчера цял ден не съм се сетила за цигара.
  • Мога да пуша – мога и да не пуша.
  • Но ми харесва. Докато ми харесва – ще си пуша колкото поискам.
  • Аз зависима? Няма такова нещо! Е, вярно, сутрин когато осъмна без цигара  за кафето малко се изнервям. Ами алкохол.. без цигарка?
  • Когато смe “на маса” е ясно, че се пуши повече. Какво пък-един път се живее.
  • Това с обонянието и вкуса към храната е такава глупост! Толкова добре си усещам всичко.
  • Точно на мен не ми пречат грам- и разказвам историята с дядото, който не вадел цигарата от устата и доживял до 100 години. Всичко е ген, казвам ви.

Навярно има и още..

Нещо интересно, което наблюдавах.  Жените, като че ли  влагат повече усилия в това да оправдават пушенето.
Един мъж би казал:

“Да, вредно е, знам. Пречат ми. Иска ми се да ги откажа или поне да ги намаля, но е толкова трудно”.

Eдна жена ще донесе вода от десет кладенеца, за да ви убеди, че точно на нея не й пречат, не й вредят грам, чувства се отлично. И че не е пожелала – не ги е спряла.
Аз самата правех точно това.

Кои бяха първите сигнали и кога реално спрях да пуша.

  • когато за първи път видях място за пушене на летище и осъзнах, че не искам да съм част от тези хора обвити в дим, дърпащи настървено цигара с леко втренчени погледи. Приличаха на зомбита.
  • когато за първи път отпих глътка кафе без цигара и аромата му изпълни цялото ми същество.
  • когато за първи път се събудих след парти  и дрехите и косата ми не бяха пропити с цигарен дим, а лекото главоболие от няколко чаши вино не можеха да се сравнят с ужасния вкус след една кутия цигари.
  • когато разбрах, че никой освен мен, не е в състояние да ми навреди толкова много.
  • когато осъзнах, че цигарите ми дават едно фалшиво усещане
  • когато разбрах, че зад пушенето стои желанието ми да се вглъбявам-можех да го правя и без цигара навярно

Беше трудно, разбира се. Дни на ред сънувах как пуша и ставах с желание да запаля три цигари едновременно. Напълнях. Бях раздразнителна, бях нервна. Не знаех какво да правя с ръцете си. Отчайвах се, идваше ми да захвърля всичко и да пропуша отново. Дълбоко в себе си обаче знаех, че  няма връщане назад.

Спрях да пуша от раз преди повече от 6 години.
Без да съм чела книги по темата, без лепенки, без заместители. Аз, онази фръцла, дето обясняваше наляво и надясно колко й е хубаво да пуши, а маниера с цигарката й беше запазена марка.

Tози раз бе предшестван от една седмица в болница след стомашна криза. До там ме доведоха малко повечкото стрес, много малкото сън, кафето с цигарки за закуска, хапването на крак на някой и друг сандвич в три следобяд. Много следобеди подред.

В тази седмица не само, че не пуших, ами не сложих и трошичка в устата си. Опасенията, които имаха лекарите бяха с малко плашещото име “панкреатит”. А опасенията, които имах аз бяха, че съм стигнала дъното. Последва специален режим на хранене, а в мига, в който се почувствах по-добре ми се допуши…(пушачите, които четат това ще ме разберат). В момента, в който заплахата отмине пак се пускаш по течението заедно с добрите стари цигарки.

Но бях решила. Бях стигнала повратната точка. Човек винаги може да опита. Да се провали и да опита отново.
И даже не е нужно  да прави като мен – да взима това решение когато е на системи в болнично легло. Всъщност и така става. Просто е по-екстремно.

От перспективата на времето осъзнавам, че най-важно за спирането на цигарите се оказва свободната воля. Този чуден инструмент, даден ни свише.
Волята да решиш, да избереш, да бъдеш.
Никакви доводи, никакви съвети, никакви статистики, никакви снимки с „почернели“  бели дробове, повяхнала кожа или стикери с отблъскващи визии и послания не са в състояние да ни накарат да спрем да пушим.

Свободната воля може. Само тя и никой друг. Аз заложих на своята, повярвах й. И тя не ме разочарова.
Смело мога да заявя, че спирането на цигарите  се  нарежда в топ три на най-смислените неща, които съм правила в живота си.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *