Защо го направих?
Какви са минусите?
А ползите?

Проучване сочи, че 90 % от хората във ФБ,  на въпроса
“Какво правиш?”, отговарят “Нищо”,
10% отговарят – “Гледам снимки”.

Да започнем с “нищото”.

Част  I

“Постоянно помнете, че не можете да се наситите на това, което не искате.”

   Този цитат от Уейн Дайър ме намери точно в правилния момент. Човека описваше зависимостите – като под зависимости нямаше предвид само алкохол, цигари и наркотици. Ставаше въпрос за пристрастеност към храна, към пазаруване, към телевизия и интернет. И ето я – червената лампичка.

Не можех да се наситя на времето във Фейсбук.

А съвсем не исках да е така. И колкото повече време губех там, толкова повече не ми стигаше и отново бях вътре. Странно, помислих си, хем не искам и със сигурност нямам нужда-хем не спирам да го правя. Защо?

   Всъщност от доста време обмислях някакво ограничаване. Усещах, че може би е добре нещо да променя и като начало започнах да изчиствам/регулирам какво да се появява на стената ми – оставих само италиански страници (казах си, поне като влизам тук да правя нещо полезно), избрах страници с рецепти и последвах няколко интересни профила на вдъхновяващи с думите и постъпките си хора. Поради алгоритъма  виждам активността предимно на приятели, с които най-често комуникирам. Има логика.
И така първата стъпка бе направена.

   Втората бе да махна приложението от телефона си. За да не ме изкушава всяка една нотификация да вляза и да се зарея вътре. Точно реене си е. Без посока и без цел. Дали това нещо промени? Поне в началото – да. Но с течение на времето (този израз крие в себе си тонове затлачени и несвършени неща) започнах да го отварям през Гугъл Хром. И съвсем  в реда на нещата на телефона ми започна да се появява надпис:
“Защо не свалите  приложението за Фейсбук?
По-бързо, по-лесно и по-приятно е.”
Оо, аз ли не знам колко е по-приятно. Но не, няма да го сваля. Така си мислех и упорито продължих да го отварям през хром-а.

---

Не знам кога се случи, но установих, че нещата излизат от норма. Започнах да влизам все по-често и по-често.  Наблюдавах се отстрани. Сутрин с кафето, уж да попрочета това-онова. Някоя статийка, някоя снимчица, някой приятел тук-там, някое харесване, някое коментарче.

„Нова профилна снимка!
А, някой е в Сингапур!
Ох, и аз искам…
„Това събитие изглежда интересно.  Я да се запиша.
Или пък не. Ще отида на онова…другото. Е, не! Има и затворена група  …
Да не повярва човек.“

Мозъка щрака ли щрака, набира тонове информация. И така неусетно са заминали 30, 40 минути, понякога и час.  После обедно малко докато  “си почивам” заминават още поне толкова. Вечерите хм..вечерите са запазени за най-близките. Понякога обаче се улавях, че го правя дори и несъзнателно. Отварям компютъра и машинално съм вътре. Без изобщо да разбера.

Това честно казано малко ме стресна.

Следващият път, в който отново се стреснах беше лятото в Гърция. В къщичката нямаме wi-fi. Пускаме мобилен интернет с хот-спот когато се налага-за мейли. Ако трябва да се  изпращат файлове и по-обемни неща отиваме до един  бар, в който на чаша студена напитка си свършваме работата. Че не е нужно да пълним касичките на мобилните оператори за няма нищо. Каква цена плащат те, какви цифри ни оферират на нас, уважаемите потребители.

Е да, ама не! Започнах да включвам мобилния интернет по-често, отколкото се налагаше. И все по-често. Да ме питате защо? Нямам логично обяснение. Да видя ФБ, ето защо. Да проверя какво се случва, кой какво е казал или направил. Какво ми донесе това на финала? Освен сметка за телефона умножена по две? Нищо. Едно голямо нищо.

---

Никак, ама никак не отричам факта, че служи и за смислени неща. Активацията Safety Check  например след атентатите в Париж, Брюксел и Истанбул.

---

И така след всички сигнални лампички, описани по-горе някак  узря решението за този експеримент. Първоначално бяха 10 дни, после станаха още 10, после 30 и малко повече. После спрях да ги броя.
Не е страшно. Само първия ден те сърбят ръцете.
Е, и втория:-)
Но като цяло е много отрезвяващо.

Имаш ДОСТАТЪЧНО време да го осмислиш.

Част  II

Някои неща, които открих за себе си в процеса:

Минуси

• Не можеш да следваш препоръки за книги от разни интересни хора. Чудесни неща съм прочела благодарение на видяното на нечия стена. Така намерих Екхарт Толе например и “Силата на настоящето”. А може би тя щеше да ме намери и извън ФБ, знам ли. Едно дзен мъдрост казва, че когато си тръгнал по Пътя, знаците са навсякъде:-)

• Не виждаш препоръки за места. Било то магазини, хотели, ресторанти или йога зали. Тук отново може да се почерпи информация от 100 други източника. Във ФБ просто е пред очите ти.

• Не знаеш кой приятел как е, какво прави. Нямаш възможност да лайкнеш снимки, които наистина харесваш. Но винаги можеш да му се обадиш по телефона и да се видите на живо.

• Няма как да разбереш реакцията на хората по дадено събитие. Информираш се, разбира се, за събитието – източници колкото щеш, но друго си е прочетеш някое и друго мнение по темата. Можеш да следиш блогове и влогове на същите интересни хора. Мнението на твоите приятели – на живо.
• Други минуси лично за себе си не открих.

Плюсове

• Остава време за четене. За истинско четене. На отлагани във времето неща.

• Остава време за самоусъвършенстване-израза е малко помпозен, но няма как да обясня всички хубави неща, които той включва.

• Остава време за писане – може да е шиене, рисуване, плетене, печене на сладкиши, гмуркане, градинарство, риболов, пускане на дронове, и какво ли още не. Остава време за хоби. За нещо, което на човек му е приятно да прави, но удобно ползва извинението „Няма кога“.

• Остава време за някаква спортна активност – гимнастика, йога, колело, плуване, фитнес, тичане. Кой каквото го влече.

• Остава време за природата – време само за нея. Не без ФБ, без телефон дори.

• Остава време за семейството – всички сме виждали илюстрацията на Банкси с двамата прегърнати влюбени и всеки вперил поглед в телефона си.  Въпроса е дали го осъзнаваме.

• Остава време за вглъбяване – да останеш сам със себе си, без да си забил поглед в телефона, без да четеш книга или списание е най-добрия подарък, който можеш да си направиш.

• Липсват сравнения – аз, другите. Къде са те, къде съм аз. Или обратното.

• Липса на спречквания с разни хора по най-различни теми. На кой ли не му се е случвало?

• Липса на завист в околните – кога, къде, какво правиш. И с кого. Има я, няма какво да си кривим душата.

• До нас достига съвсем ограничено количество ненужна информация – поглъщаме тонове такава само с едно скролване.

    Не анатемосвам социалната мрежа съвсем,  разбира се. И за да не звуча като зависимите – без едно могат, с едно не –  аз също споделям, аз също се вълнувам, аз също коментирам, аз също харесвам. Напоследък споделям повече нещата, които пиша. Пиша защото имам време. Времето, което прекарвах във ФБ. Сега, след като изтече трийсетдневния бан търся златната среда защото ми е ясно, че живота е такъв какъвто е – ерата на комуникациите сме. Изолацията не е решение.

 

За себе си обаче разбрах едно-гмурнеш ли
се в проблема, наполовина си го решил 😉