Liberation Unleashed интервюта – Вивиян

For English press here

Продължавам поредицата интервюта с гидове от Liberation Unleashed. Този разговор е особено специален за мен, тъй като Вивиян беше моят гид в LU.  С ясно и чисто виждане, с изключително директни насоки и безмилостни въпроси тя не остави нито един ъгъл, в който да се скрия. Едно по едно отпадаха вярвания и убеждения, градени с години. Вивиян само сочеше – „Виж, виж, къде е този, който привидно прави нещата да се случват? Къде е? Просто погледни“. И аз гледах и търсех и защитавах и интелектуализирах и фантазирах и се ядосвах и се страхувах, но  отново и отново като на малко дете тя посочваше – „Просто виж“.   Докато не остана нищо за гледане и никой, който да гледа. Всичко винаги е било така просто и съвсем под носа ми.  Да не видя беше неизбежно. Това, което е – е винаги тук. Трябва само свеж, нов поглед. Отне три седмици за да пробие през комфорта на мислите и фалшиеата ми представа за света и най-вече за мен самата.

Винаги ще й бъда благодарна. За мен е истинска радост да преведа този разговор и да го споделя тук.


Каква е историята зад името Вивиян? Къде живее, какво работи, каква музика слуша, има ли хоби?

Израснах в Унгария, но живея в слънчев Бризбейн, Австралия. Преди бях психолог, но напоследък гайдвам на пълен работен ден. Обичам да прекарвам време сред природата, особено на морето, а също и сред очарованието на дърветата и тяхната красота. Имам късмета да живея близо до природа с предимно хубаво време. Харесвам мека, лежерна музика с интересни медитативни звуци, без вокали. Но се наслаждавам на тишината още повече. Изработвах   бижута с красиви цветни кристали Сваровски.

Можеш ли да ни разкажеш повече за пътя си преди LU? Как започна търсенето, какво не беше наред?  

Моето търсене вероятно започна в късните юношески години. Винаги съм била очарована както от човешката психика, така и от функционирането на физическото тяло. Особено как работи човешкият ум, защо се държим по начина, по който се държим, защо е толкова трудно да променим навиците си, защо чувстваме каквото чувстваме и защо имаме толкова малко контрол (ако имаме изобщо) над емоциите си.

Имах трудно детство, което доведе до някои болезнени механизми за справяне и още от тийнейджърските ми години непрекъснато търсех начини да ги променя. Това търсене до голяма степен допринесе за желанието да получа образование по психология. Така че прекарах почти десетилетие в опити да излекувам раненото момиченце вътре в мен с всевъзможни психологически методи. Този период беше много полезен, но не можеше да проникне достатъчно дълбоко, до същността на човешкото недоволство и страдание, тъй като всичко беше за този „аз“, който трябваше  да бъде различен, за да участва в живота с по-малко недоволство, болка и страх.

Духовното ми търсене започна, когато срещнах концепцията за егото, което е само илюзорно чрез Екхарт Толе. Оттам търсенето  разцъфна.

Бях на около 30 години и се разхождах  в един търговски център, когато изведнъж се събудих от непрестанния поток на мислите и разбрах, че зад цялото това мислене има пълен жив свят от преживявания. Звуци, цветове, форми, всякакви усещания, всичко беше в постоянен поток. Всички те бяха там през цялото време, но никога преди не съм можела  да ги забележа, тъй като бях толкова потопена във вътрешните разговори, преигравайки минали събития и фантазирайки как бих могла да отговоря или да се държа по различен начин; и планиране и фантазиране на бъдещи сценарии,  в които съм различна, нещо като по-добра версия на себе си.

Това беше мимолетна реализация, но остави дълбоко откровение, че има различен начин, по който да се живее, различен от постоянното потапяне в света на компулсивното мислене.

Няколко думи за твоят разговор с гид във форума. Спомняш ли си с какви убеждения дойде и какво откри накрая?

Имах убеждението, че като видя, че няма присъщ аз, ще умра. Имам предвид, че тялото щеше да остане живо, но аз, каквото и да бях, щяха да престана да съществувам. Също така вярвах, че по някакъв начин мога да почувствам спокойствието на определени хора, като усещането на спокойствието, излъчвано през телевизионния екран, когато гледах Екхарт Толе. По време на изследването разбрах, че спокойствието, което чувствах, не идва от Екхарт Толе, от екрана, а идва от вътре. От мен. Просто проектирах своето спокойствие върху него.

Някои могат да кажат, че да видиш, че няма отделен аз е нихилистичен подход към живота, че се отрича личното преживяване. Какво би казала за това?

Прекарах няколко дни в нихилистично състояние и определено не беше забавно. Но виждането, че няма присъщ отделен аз, който управлява  живота, е далеч от нихилизма. Всъщност е точно обратното. Животът става по-пълен, по-свободен и красиво безсмислен. Всъщност е напълно освобождаващо това, че живота няма цел, няма какво да става, няма какво да се постига, тъй като всичко е такова, каквото е в този момент, и не може да бъде по никакъв друг начин.

Когато се появят нихилистични мисли, често това е, защото е имало някакви проблясъци за реалността такава, каквато е – че няма самостоятелно автономно аз и всичко просто се случва; но тези проблясъци не са проникнали достатъчно дълбоко, за да разтворят напълно вярата в отделното аз. Така че тези моменти на виждане се тълкуват през завесата на представата за мен, какво означава това за мен и какво ми говори за моя живот и за моята цел в живота.

Така че, ако някой изпадне в това състояние, би било много полезно да се проучи кой е този, който има тези мисли и вижда живота като безсмислен. Потърсете този, който страда от това.

Какви са отношенията ти с приятелите и семейството сега, когато имаш по-дълбок поглед към живота? Промениха ли се нещата изобщо? И каква би казала, че е най-голямата разлика в живота преди тази реализация и начина по който живееш сега?   

Преди това осъзнаване се възприемах като празна чаша и имах нужда от други (особено близките), които  да напълнят тази чаша с любов, но не просто да я напълнят, а постоянно да я допълват отново, тъй като в долната част на чашата имаше дупка и съдържанието постепенно изтичаше. Сега вече няма празна чаша, всъщност няма чаша изобщо. Вероятно най-голямата промяна е, че спрях да изисквам любов в близките си отношения, тъй като вътре вече не липсва любов.

Но не искам да създавам впечатление, че с регистрацията в LU и воденето на разговор емоциите и възприетата липса на любов ще се оправят. Далеч е от това. Празната ми чаша се разтвори не просто защото беше осъзната илюзорната същност на аз-а, а и заради допълнителната емоционална работа, която правех и преди, и след реализацията. И не намеквам нито, че няма повече обусловявания и модели за разтваряне. Това е дълъг процес. Но изследването на емоциите обикновено е по-лесно, след като видите през илюзията за отделния аз   и някои други свързани вярвания.

От колко време си гид в LU и колко разговора си провела?

Започнах да гайдвам преди 6 години, с почивка в средата. Водила съм разговори с около 150 клиенти, 64 от които са видяли през илюзията за отделния aз. Много просто отпадат. Някои от тях не са ангажирани достатъчно силно, някои смятат, че това ще бъде просто формат на обучение one on one * и губят интерес, когато разберат, че трябва да свършат работата. Някои от тях са толкова идентифицирани с интелекта си, че просто не могат да намерят начин да се измъкнат от комфорта на собствените си мисли и да изследват реалността такава, каквато е „преди“ или „отвъд“ концепциите.

Защо гид, а не учител?

Преподаването е интелектуално. Това е просто предаване на знания втора ръка. Не е по-различно от ходенето на училище и запаметяването на материала. Но това не може да се научи; това може да бъде видяно само в собствения ви непосредствен опит, ето сега, в този момент.

Можеш ли да кажеш нещо повече на тези, които се страхуват и отлагат това изследване? 

Страхът винаги се основава на фантазия. Чуваме истории за чуждо преживяване и въз основа на нашите убеждения интерпретираме това и изграждаме идея, въобразяваме си какво е да видиш, че няма отделно аз, как би било и как бихме се чувствали. И понякога тези фантазии са за негативни последици от реализацията.

По същество няма голяма разлика между очакванията и страховете. Първото е за фантазии за положителни и приятни последици, а второто за негативни, страшни.

Но и в двата случая това са само фантазии. Но ако не ги виждаме такива, каквито са – просто мисли, които плуват и които не правим ние – но по-скоро приемаме тези фантазии сериозно –  тогава те могат да станат пречка за започване на разговор от този вид или за по-нататъшно и задълбочено изследване.

По същество се страхуваме от собствените си идеи за това как си представяме, че би било и какво би ни донесло или какво би ни отнело.

Но истината е, че не можем да знаем предварително как ще бъде. Защо? Защото всички очаквания идват от името на отделния аз, който винаги е в търсене на мир, щастие и липса на страх и страдание. Ние просто не можем да си го представим, тъй като не можем да излезем от гледната точка на отделния аз. Можем да си го представим само в „съня“ за мен. Илюзорният аз просто не може да си представи как би било, ако  открие, че е просто измислен персонаж, а не реалност. Той може да си представи само какво иска за себе си.

Кои са най-честите очаквания и погрешни схващания, с които трябва да се справяш, когато гайдваш?

Най-честите очаквания са за самоусъвършенстване. Това, че по някакъв начин след като направя изследването; ще бъда по-добър човек; ще бъда по-състрадателен, по-любящ; и най-важното моят вътрешен емоционален свят ще се промени драматично и няма да има неприятни усещания и емоции, ще останат само приятните. Доста обичайно е очакването да излезете от обикновеното човешко състояние, да го преодолеете по някакъв начин и да останете в състояние на блаженство, щастие и постоянен мир.

Но това са само желания и фантазии от името на отделното аз, мислейки, че като се отърва от половината от човешките емоции (неприятните), животът ми ще бъде по-добър и аз най-накрая ще бъда свободен. Но пробуждането не се състои в това да нямаш половината от човешките емоции. Свободата не идва от изоставяне на пълния спектър от емоции, а идва от обхващането на всички емоции, да усещаш  всички тях свободно. Свободата да се чувства свободно, без да е необходимо да бягаме от нашата човечност.

Друго често очакване е, че се идентифицирам като осъзнатост или съзнание и по този начин ставам пасивен свидетел на случващото се, което оставя място за въображаемото аз да бъде нещо истинско, но недокоснато от „суровата реалност на живота“. Тъй като то просто наблюдава какво се случва, но никога не се докосва до нищо, дори до смъртта. Така че тази идея е много привлекателна … тъй като мога да живея завинаги … никога няма да умра … никога не мога да бъда наранен … винаги съм чист и недокоснат.

Така че вместо да открием, че няма отделеност, тази идея разширява въображаемата пропаст между мен и не-аз и по този начин прави живота скучен и далечен.

Какво би посъветвала тези, които са завършили процеса в LU и имат вече това осъзнаване?  

Не спирайте да гледате. Виждането през отделното аз е едва началото, а не краят. И вероятно няма обособен край на пробуждането. В началото може да има редуващи се виждане и не-виждане, но с времето и по-нататъшните изследвания настъпва стабилизация и задълбочаване на виждането, и постепенно отпадане от привичните модели и състояния.

Има ли още нещо, което би искала да добавиш? Нещо, което да споделиш?

Въпреки че реализацията не е толкова великолепна и блажена, както някои си я представят, а много по-проста и земна, наистина си струва да проучите какво всъщност сте, тъй като виждането, че няма управляващо, присъщо, отделно аз е първата (но много значима стъпка) към края на човешкото страдание и живеене на един по-съдържателен живот.


Ако комуникация на английски не е проблем за вас – може да се свържете с Вивиян тук

Още за Liberation Unleashed и неговия създател тук

и тук.

Регистрацията, както и разговора с гид са безплатни.

Всеки гид прави това абсолютно доброволно в личното си свободно време.

Воденето може да е на няколко езика, включително български.

 

Алики

Така както го видях aз

 

Точно когато си помислиш, че по-хубаво няма как да стане – живота вземе, че ти покаже как отново грешиш. Как от Лименария се озовахме в Алики – може би едно от най-красивите места на о-в Тасос.

За първи път видях Алики преди пет години когато започна и първото ни лято тук. Бяхме жадни да изследваме всичко, което може да се изследва и около седмица по цял ден обикаляхме острова. Още когато спряхме колата на пътя над Алики, дъхът ми спря. Цвета на водата в залива (по-точно единия от заливите) прелива от синьо-зелено, изумрудено, кристално ясна и чиста. Спускайки се пеша по каменното пътче в захлас попивах маслиновите дръвчета и олеандрите. С изненада видяхме, че Алики е кацнал по средата между два изключително красиви залива.

Когато на единия е ветровито, на другия е тихо. И обратното. Единия залив е по-пренаселен и това е разбираемо заради пясъка на плажа и в морето. На другия е по-спокойно и дори в най-натоварените дни през юли и август там има  шепа хора, които бягат от шума на таверните и хорската глъч.

По средата между двата залива се намира прекрасен малък парк, наситен с исторически находки от римски времена. В ранните утрини или късно привечер паркчето и хълма над него станаха мое любимо място за разходка. От която и страна да се движа, отстрани винаги е морето. Невероятна красота.

На Алики няма хотели, а само няколко къщи за гости, които имат почти постоянна заетост. Има и съвсем малко местни живеещи там, или поне през лятото.

Къщичките на Алики са емблематични и може би са едно от най-красивите неща там. Малки, бели, китни, автентични рибарски къщички, пълни с цветя, зеленина, маслинови, смокинови, лимонови дръвчета, но което е по-важно пълни с дух и емоция. Потънали е едно безвремие, в което на практика осъзнаваш, че нямаш нужда от кой знае какво.

Няма да забравя първият път когато се разхождахме на път за плажчето, минавайки покрай една от тях, не можех да скрия удивлението си. Гледах цъфналите огромни храсти с  червени мушката, цикламеното хартиено цвете (Бугенвилея), дървените капаци на прозорците,  потъналия в зеленина двор и си казвах:

“Боже, колко е красиво! Колко е истинско. Съвсем простичко и обикновено и в същото време абсолютно необикновено. Кой ли живее тук, в тази малка, сладка къщичка? Какви невероятни щастливци трябва да са тези хора”…

Е, пет години по-късно живота поднесе преживяване, което ако бях очаквала или настоявала да имам – никога нямаше да се случи. Наши близки приятели се настаниха за цялото лято точно в тази къщичка.

Бяла спретната къщурка със смокиново дърво отпред :-)

Прекарахме с тях там цяла седмица и почувствах и видях  Алики, така както никога не го бях виждала досега.  Натурално, без маска и грим.  Оказа се по-хубаво отколкото можех да си представя. Морето е на буквално няколко крачки, вечер се чува ту от единия залив, ту от другия.

Вътре къщичката е също толкова прелестна, изцяло от дърво и камък. Дървените греди на тавана, каменния под и белите стени дават усещане за покой, семплите мебели и изобщо простота в нея е толкова очевидна. На практика има всичко, от което имаш нужда. И нищо повече. Нищо прекалено, нищо кой знае колко изискано. Но толкова достатъчно. И прохладно като в пещера.  (е, за всеки случай има и климатик:-)

През деня на Алики обикновено има туристи, много хора идват пленени от кристалната вода и пясъчния плаж, всички до един (или с много малки изключения) се спират пред къщичката, снимат, ахкат, усмихват се. Точно както аз преди 5 години. Този път ние сме от другата страна и на въпроса “Can we make a photo? It’s so beautiful!”, отговаряме: Sure, no problem”. 

Eдна дама се спря и ми каза:

“Това място не пасва на нито една звезда от нито един хотел. Всъщност да си тук няма цена”.

Колко права е само…

Въпреки почти неспирния туристически поток, който минава покрай къщата можеш да се усамотиш за следобедна дрямка, а пък вечер когато всички от плажа си тръгнат настава истинската идилия.

Първата нощ не успях да спя от вълнение. Стихналата къщурка ни беше приютила и сякаш шепнеше…”Добре дошли, добре дошли.”


И макар сърцето ми да е в Лименария, част от мен остана на Алики. Остана там да се гмурка в синьо-зелената вода, да броди из хълмчето привечер и да слуша напевната песен на цикадите под звездите.

Безкрайно благодарна съм на нашите приятели, на съдбата, на живота, на цялата тази незнайна сила, която движи всичко в една тотална синхроничност, в която синхроничност ние, малките човечета сме придобили някак идеята че правим нещата. Ние само привидно си мислим, че правим нещата. Истината е, че когато се поместим от картинката, тя блесва с цялата си прелест. Такава, каквато винаги е била.

❤️

 

Liberation Unleashed интервюта – Кенто

For English press here  

Тази публикация  е част от  поредица интервюта   с гидове от Liberation Unleashed. Идеята се роди спонтанно и бе приета с радост във форума, където те ще бъдат публикувани поетапно. Последствие ми се стори, че няма да е лошо да ги преведа на български език и така да намерят своето място тук в блога.  Целта на разговорите е да покажат на бял свят човешката страна на тези хора с тяхната обикновена необикновеност, като отхвърлят с един замах ореола на нещо митично и тайнствено. От Япония до Австралия, Англия и Португалия. Различен път, бекграунд, професия, различна религия дори. Разстоянието като такова губи своето понятие. Знаменател общ няма и никога не е имало освен истината, такава, каквато е.
Какво е LU и интервю с неговия създател може да прочетете тук

Продължете да четете Liberation Unleashed интервюта – Кенто

*Фейк* духовност – кратък наръчник

Когато започнах този блог преди три години бях толкова наивна. И с искрен плам се хвърлях във всяко нещо, за което вярвах, че е духовно. В тази си сляпа вяра навлизах в какво ли не.  Смятах, че целия свят търси това, което търся аз. Оказа се, че съвсем не е така и както много често, даже  почти винаги – живота набързо попари някои идеали. Тази публикация е плод на срещите ми (актуални и виртуални) с хора, събития, методи и практики гордо развяващи флага “духовност”. Тази публикация няма за цел да злепостави нито от едно тях, а просто да посочи как да видим фалшивата, неистинската такава. Всъщност прекомерното използване на думата духовност е безмислено. Целия живот без изключение е духовен и свят.
Как знам това? Нямам никаква идея. Има порив отвътре да го споделя и не ми остава нищо друго, освен да го послушам.. Ако и вие искате да послушате този порив – текстта по-долу е за вас. Кратък наръчник как да избегнете някои залитания и да не си губите времето в нещо, което така или иначе не е за вас.

Продължете да четете *Фейк* духовност – кратък наръчник

Извънредно положение

Снимката по-горе е програмата ми от изминалата седмица. Оказа се, че имам повече ангажименти, отколкото преди извънредното положение.  Колко много възможности само отвори то.

Някои бележки по този повод.

Продължете да четете Извънредно положение

Илона Цунайте и „Liberation Unleashed“*

For English click here

Открих Liberation Unleashed случайно, по съвет на приятел. Когато отворих заглавната страница на форума и започнах да чета, първото, което изпитах, беше страх. Истински, неподправен страх, че е на път да се случи нещо необратимо. Този страх нямаше общо с това, което съм изпитвала през последната година-две, откакто стъпих на така наречения „духовен път“. Казвам „така наречения“, защото път всъщност няма, но разбираш това едва когато “минеш” по него. Имах усещането за обреченост, неизбежност и знаех, просто знаех, че е абсолютно невъзможнo животът да продължи по стария начин.

Продължете да четете Илона Цунайте и „Liberation Unleashed“*

Ilona Ciunaite & Liberation Unleashed

I found Liberation Unleashed by chance, thanks to a friend’s advice. When I opened the forum website and began reading, my first experience was fear. It was a real, genuine fear that something irreversible was on the way. This fear had nothing to do with what I had been experiencing for the last year or two, after embarking on the so-called spiritual path. I am saying it is “so-called”, because in reality there is no path, but you can only see that when you „have walked“ it through. As I was reading, I had the feeling of a pending doom and inevitability. I knew, I just knew, that it was absolutely impossible for life to go on the way it had been going so far.

Продължете да четете Ilona Ciunaite & Liberation Unleashed

Ралица Зая Беназо и как се прави SAND*

От едно известно време в мен се пробужда един интерес, който с почуда наблюдавам. Този интерес, това притегляне се простира извън очевидната материя на заобикалящия ни привидно солиден свят и логично надхвърля границите на малката ни китна родина. Колкото и граници да няма. Така в последните няколко години достигнах до нещо  (или по-скоро то достигна до мен). Някои може би ще нарекат това нещо идея или философия, други учение, трети тотално ще го заклеймят. Но това няма никакво значение защото то не е нито едното, нито другото.

Продължете да четете Ралица Зая Беназо и как се прави SAND*

Надеждата – дъщеря на сляп баща

Някои бележки по темата или как преодолях надеждата

“Надеждата е дъщеря на сляп баща”. Това изречение беше основната тема, около която се въртеше фабулата във филм, който гледах наскоро. Смисълът му беше толкова двуяк и директен, че в миг ме порази. Толкова е очевидно.
Продължете да четете Надеждата – дъщеря на сляп баща

За промяната, самопознанието и изборите, с които чертаем живота всеки ден